автор: Slon-Madrigal

На другата сутрин и тримата се събудиха с мускулна треска и хрема.
- Да не сме хванали някой грип - замърмори таткото и страдалчески замижа, когато дойде неговият ред да му сложат мехлем за отпушване на носа.
- Е, де, не се прави на малко дете! Не е грип, ами сме кекави...
- Мамо, какво е "кекав"...
- Такъв като татко ти и мен.

Боби ги изостави да си шепнат прегракнало кой е по-виновен за "кекавостта" и за хремата и се измъкна в студения коридор, за да намери якето си. Слава Богу, вечерта майката не беше имала време да го пъхне в пералнята и той бързо измъкна от джоба клончето. Листата по него му се сториха измръзнали, направо полуумрели от студ и Боби веднага изтича до килера, където майка му държеше разни сандъчета за цветя, лопатки, торбички с пясък и какво ли не още.
Сипа бързо пръст в една малка саксия и пъхна вътре клончето. После се сети, отиде до чешмата и хубаво намокри пръстта, както бе виждал да прави майка му. Само че внимаваше водата да не е съвсем студена, защото му беше жал за клончето и мислеше, че ще изстине съвсем, изглеждаше толкова безпомощно и "кекаво".
Другите в къщата не забелязаха нищо, защото през повечето време от деня си лежаха под топлото одеяло, и даже проспаха целия следобед, та Боби гледа сам мача и си стопли малко от манджата в микровълновата фурна. "Родители" каза си той, докато влизаше да ги наглежда да не са се отвили или пък таткото да е почнал да хърка и да стряска насън майката.
"Дали, когато стана на неговата възраст и аз ще хъркам така силно?" запита се той и сериозно умислен седна да догледа полувремето, за да подкача после баща си , задето той като баща и по-стар фен на отбора не е успял да види сам всичките голове.
Клончето като че ли беше по-добре. Листенцата малко се напериха, не бяха така отпуснати и жалки и Боби бързо пъхна саксията зад пердето , и чак след това отиде да събуди двамата сънливци, които все пак утре трябваше да ходят на работа, да не говорим за това, че някой трябваше да го заведе и на училище.

На сутринта изобщо не му остана време да провери клончето. Хапна набързо филийте за закуска, майкато натовари на гърба му чантата и поеха на бегом към училището.
Така се изниза цял ден в разни математики, рисуваници и занимални. В пет часа следобед баща му го чакаше пред училището и хайде бегом обратно към къщи.
- Тате, може ли да си отглеждам едно малко нещо на прозореца? - попита Боби предпазливо.
Бащата тъкмо се възмущаваше от някъкъв човек, който си беше паркирал колата така, че "задръстил улицата, тъпанарът с тъпанар".
- Какво,Боби? Не знам, майка ти ще ни убие и двамата, така да знаеш... Хем ти каза специално последния път, като си говорихте, че е алергична към животински косми...
- Не е куче бе татко, какво ти куче. Едно клонче е.
Бащата успя да се измъкне някакси покрай "тъпанарът" и ядосано подкара колата по булеварда.
- Споко бе, тате, стига си се нервил. Мама сигурно вече е направила салатата за гладни.

- Боби, това не е цвете. - каза майката малко по-късно, когато и малкият, и големият й мъж бяха поутолили глада си със салатата за гладни и с някои други работи и с тях вече можеше да се разговаря.
- Не е, бе мамо, клонче е. - отвърна Боби и направи умилителна физиономия.
Майката погледна още веднъж уморено към съсипаната саксия и забученото в нея клонче и въздъхна:
- Добре, но ти си поемаш отговорността, нали? Не искам после да идваш при мен и да ми казваш "Мамо, полей го, зает съм, има мач или ще излизаме да поиграем с Ники"
Боби беше твърде щастлив и дори не изслуша докрай майка си, ами грабна саксията и я помъкна да я полива отново.
- Бобсън, клончето ще иска доста поливанее! - викна за последно майката подир него и се залови отново с нещото, което трябваше да напише на компютъра и да предаде "тия дни".

Така минаха дни и седмици. Есента - истинската есен, тази, която предвещава зимата, дойде неусетно с всичките си студове,с по-силни и по-слаби ветрове, които немилостиво - както казваше бабата на Боби - подгониха горките сгърчени листа по тротоарите, е след листата бягаха и хората и животните, за да търсят подслон и топлина.
Майката и бащата, разбира се, ваксинираха против грип Боби и успяха междувременно да се разболеят от настинки, грипове и "кекавост" поне десет пъти, и двамата. "Възрастните са странни хора" мислеше си Боби, но внимаваше да не ги дразни твърде много, докато се излежаваха с хрема и кашлица на леглото.
Клончето явно се зарадва от топлината в стаята и започна да расте нагоре. На Боби му идеше всеки ден да го мери с линийката колко е пораснало, то растеше толкова бързо, че чак беше невероятно. Боби обичаше да сяда до него и да му говори. Разправяше му какво става в училището, понякога му разказваше уроците по родинознание, даже веднъж намери в учебника по природознание описание на дървото, от което някой беше откъснал клончето и му го показа на картинка.
"Вър-бич- ка. Така каза госпожата. Така се казваш. Абе не звучи много добре, като някакво женско име е, но все пак... Щом си е твое, така ще ти казвам."

После обаче дойдоха празниците. Празник след празник, че ваканции, че подаръци... Боби почти забрави за върбичката.
Сети се за нея едва на другия ден след Нова Година, когато вече беше разгледал всичките си подаръци и му беше тежко на корема от толкова ядене.
Втурна се и я видя на перваза - самотна, малка в саксията си. "Хей, аз съм, събуди се, ти не беше ли повече пораснала, хей" напразно й говореше той.
Върбичката се бе спаружила и листенцата й бяха клюмнали.
Майка му тъкмо нареждаше върху подноса празните чиний, но видя какво е станало и му каза:
- Предупредих те, Боби. Ти изобщо не си я погледнал поне няколко седмици, нали?
На Боби му беше и срамно, и ядосано. Той си взе саксийката и изтича в другата стая. Заплака, погали листенцата й и внезапно реши, че няма да се предаде. Отнесе върбичката до мивката и внимателно напои пръстта с хладка вода.
И всеки ден продължи да напоява пръстта на саксията с по мъничко вода.
Майката и бащата го наблюдаваха, майката на няколко пъти поиска да го спре, но таткото й каза:
- Остави го, той е голямо момче. Ще разбере сам.

Неусетно зимата бе преминала и бе дошла пролетта.
Боби отдавна бе отнесъл върбичката на терасата, защото се надяваше, че слънчевите лъчи ще й помогнат.
И една сутрин, когато поливаше сънен клончето с чайник вода видя малка зелена пъпчица точно на върха.
Боби подскочи, както се казва почти до тавана на терасата, грабна саксията и я понесе, за да я покаже на майката и бащата.

В разгара на лятото върбичката беше пораснала почти колкото него. Имаше безброй тънки клончета, отрупани с гладки издължени листа и беше толкова голяма, че пречеше на майката да простира прането на терасата.
Един ден майката и бащата решиха да поговорят с Боби за върбичката.
- Тя е вече много голяма, Боби.
- Решил ли си какво ще правиш с нея?
- Ама че сте и вие! - ядоса се Боби. - Та аз просто я отглеждам, това не е ли достатъчно!?
- Не, не е, миличък. Помисли малко, тя е дърво. Чудесно е, че вече е толкова голяма, тя стана толкова хубава само благодарение на теб и на твоята воля да я спасиш. Спомняш ли си как изглеждаха грамадните дървета в дерето? Но помисли си, как можем да отглеждаме такова голямо дърво на тератата? Дори да вземем най-голямата саксия, то пак няма да се чуства добре.
- Не е вярно! Лъжете ме!!! На Нова Година пак казахте, че нищо няма да излезе от нея, но тя се съживи!
Боби не можеше да повярва на това, което му казваха майката и бащата! Точно те, които не вярваха, че той изобщо ще се справи с отглеждането на върбичката , и то от самото начало! Но не, нали само Боби беше човекът, който можеше да се грижи както трябва за нея, те ще видят, ще видят!...
А върбичката ,напук на всичко и всички, растеше все повече. Един ден силните й клони се опряха в тавана на терасата и Боби видя как се огънаха безпомощни в сухата мазилка.
Тогава той си избра сам една много хубава утрин, подобна на онази, в която отидоха на излета и почистиха дерето преди година. Без майката и таткото да разберат се измъкна тихомълком от къщи, носейки увитата в найлон саксия, която наистина беше станала много тежка. Беше още много рано, по улиците почти нямаше хора.
Момчето стигна до дерето, където беше намерил клончето. Добри хора бяха сложили ограда от дъски и телена мрежа, която пречеше върху храстите и дърветата на дерето да се хвърлят боклуци.
Боби извади от раницата предварително приготвената лопата, изкопа една хубава дупка в меката, влажна пръст до една огромна стара върба и внимателно постави вътре своята върбичка, след което натрупа пръст около корените и внимателно заглади купчината. "Така. Поне няма да ти е тъжно без мен. Ще си имаш по-голям и по-отговорен приятел,и то от твоя собствен вид. Той ще се грижи за теб" каза момчето на върбичаката и добави "Да знаеш, сърцето ми остава тук".
Постоя малко, а после бързо се отдалечи, но не се стърпя, обърна се и се полюбува на гледката.
Всички върби бяха толкова красиви!