Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 406
ХуЛитери: 7
Всичко: 413

Онлайн сега:
:: ZAGORA
:: abonat
:: NadiKa
:: Patrizzia
:: Lombardi
:: Hulia
:: Stefan4eto

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПътуването
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Буквално чувстваш прахта под гумите на самолета. Усещам вибрацията под кожата ти, докато слагам колана и той ме пристяга ниско през корема, а твоята длан поляга покровителствено върху моята, защото всеки момент ще излетим. Ние, и останалите пътници, дишащи учестено преди гърбовете ни да залепнат за седалките.
Някъде над нас се понася гласът на пилота, който ни обещава приятно пътуване, а жената от другата ти страна притваря бавно клепачи. Вероятно й се гади, точно сега, когато колесниците се затварят и носът на машината се насочва към небето и облаците, които ще пробие със самоуверено ръмжене. А може би си го представя – гърлото, което произвежда този глас и лицето, на което това гърло принадлежи, а после раменете, обгърнати от педантично изгладена униформа, а после и цялата повърхност на кожата, скрита под тази униформа.
Летим. Ти и аз. С онова прекрасно вдъхновение, разположило се под лъжичката, докато крилете на самолета рисуват първо разпятие върху земята под нас, а после пробият пространството и се изгубят в прозрачното синьо. Под нас пистата се отдалечава и разкрива полето край нея, а после и града, който оттук прилича на детска рисунка, прекалено подреден, за да е реален. Профилът ти бавно се обръща към мен и още преди да успея да отвърна, чувствам радостта ти, сякаш не механичните бутала, скрити в търбуха на самолета, а самият ти си ме издигнал и сега ме носиш на ръце, обгърнат от бяла пара. В края на редицата, на мястото, зад което се крият онези винаги привлекателни, но невидими пилоти, едно момиче, накацано от искрящи и алчни погледи, с обигран и широк жест показва как се използват кислородните маски, в случай на авария. Говори, а устните й се разтягат в някакво самообожание след всяка фраза. Изглежда така, сякаш всеки момент ще се разтвори в пространството, създадена от онази иронична ръка, която не рядко рисува прекрасни миражи преди да те погуби.
Ти се оживяваш, оживяват се всички редици, и мъже, и жени. Момичето продължава да говори за дишането с изправен гръбнак и въздухът, който всички ние чувстваме, стига чак до бъбреците и сякаш я прави малко по-висока, обгръща ни отвсякъде, докато красивото видение не се превърне в заплаха. Ти отклоняваш поглед, защото невъзможно е, не ни грози никаква авария, никаква опасност. Не и сега, когато под нас като на забавен каданс се редят върхове на планини, опрели чела в прозореца, точно под носа ти, и потънали в нежна мъгла. В ушите ми двигателят бучи, но сякаш този звук извира от корема, някъде там, където коланът ме е притиснал.
После пием уиски. Разопаковаме целофана от учтиво поднесените ни ядки, разглеждаме списания, говорим за нещо, което никога повече няма да си спомним. А след това гласът на пилота отново се понася над нас с някаква синоптична прогноза, и аз несъзнателно се навеждам, за да видя дали онази жена от другата ти страна отново ще притвори клепачи, поемайки дълбоко дъх, който ще открои ноздрите и леко ще повдигне бюста, едва настръхнал. Ти проследяваш погледа ми, но не можеш да уловиш вибрациите, които онова тяло излъчва, и впиваш зеници в прозореца. Изглеждаш неочаквано изморен, може би от уискито, а може и да е разочарование, че сме стигнали толкова бързо. Прекосили сме един континент за някакви си два часа, и сега виждаме ръба му, края, който опира в морето, а ти би искал да летиш още. Защото е невъзможно мястото, към което сме тръгнали, толкова далечно в съзнанието, всъщност да се окаже на някакви си 120 минути по въздух, почти хвърлей място.
После бавно напускаме самолета. Ти леко нервен, защото не можеш да чакаш всички пътници, не обичаш близостта на телата им, докато слизаме по стълбите към малкия автобус, искаш час по-скоро да вдишаш въздуха навън, да прогониш умората. Лъхва ни студен повей, после горещ, после пространството се разтваря пред нас, за да ни открие една мокра улица, с апатично жълти таксита и гръмогласни шофьори. Мълчиш, стиснал устни, докато махаш на първата кола и бързо сядаш до шофьора, почти ядосан, че новото място не ти носи нищо, което да те изненада.
Градът фучи край нас с витрините на кафенетата, магазините, кината, прозорците на сградите, кръстовища и светофари. Ти опитваш да заговориш шофьора и гласът му, с такъв интересен акцент, те забавлява. Усещам го по раменете ти, които потрепват, започваш да се оглеждаш, питаш откъде минаваме, а шофьорът сякаш също те харесва, ръкомаха буйно, дори ти предлага цигара. Над главите ви след малко се понася общ облак пушек, и пръстите ти нахално посягат към радиопарата, за да намалиш звука. Лицето ти се обръща през рамо към мен, усмихваш се, вече изглеждаш спокоен. Колата намалява и спира пред хотела. Ръка в ръкавица отваря първото моята врата, поема ръката ми и се отзовавам на прага на хотела, който ни поема с миризмата на идващи от цял свят туристи. Мирише на Индия, и на Турция, и на Сомалия, на подправки, ароматизатори, цветя, на парфюма на рецепционистката, усмивката на пиколото, чисти чаршафи и прашни обувки.
Ти бързаш, за да отвориш прозореца в нашата стая и вдишаш отново града отвисоко, да погледаш отгоре като покорител, вече далеч по-спокоен, пък даже като че ли развеселен от откритието, че всичко се е оказало толкова неочаквано банално. После душът поема телата ни, и пробива кожата с бръснещи капки, които опитваме взаимно с език от раменете и пръстите си.
После ни поема градът, който не познаваме и ти, отново стиснал ръката ми в своята, ми казваш, че те връхлита неочаквано чувство. Изчакваш да те попитам какво и с още по-широка усмивка, разкрила всичките ти зъби, допълваш, че сякаш вече си бил тук. В минал живот ли, те питам аз, преди да прихнеш заради моето толкова смешно и да, наричаш го точно „мистично”, предположение.
И едва сега, часове след приземяването, ние усещаме, като че ли с обща кожа, с общо съзнание, и общи очи обгърналия ни нов свят. Някакви продавачи ни предлагат печени кестени, после ни канят да влезем в ресторантите, поднасят ни чаши вино, които се въртят пред лицата ни и ни тегли мастиленият им аромат. Белите покривки се излягат под лактите ни и ние навеждаме чела едно към друго, защото „Да, вече сме там, всъщност тук, където толкова сме искали да бъдем”. Някъде от дъното на ресторанта, точно като в забравена черно-бяла лента, гръмва глас „Маестро, музика!” Не сме сигурни дали това е реалност, но край нас хармонично потичат звуци, и ни увлича мелодията на града, смесена с далечния шепот на пиано. После, отначало предпазливо, а после по-смело, взаимно се увличаме в разговор, първо кавалерски ме каниш ти, после аз повеждам в посоката, а после гласовете ни се наслагват един върху друг, извиват се. И наистина, казваш ти, приличаме на туристи. Оставяш бакшиш на сервитьора и отново, почти тичайки се изгубваме по улиците. Които вече, знаели сме го предварително, още когато мечтаехме за това пътешествие, ще са пъстри.
В бързината усещаме уличните лампи над нас като светкавици на фотоапарат, защото после, и двамата сме сигурни в това, ще си спомняме за този следобед като за картичка, която пускаме на приятели по пощата или пък получаваме по пощата, и докато четем колко е красиво еди-къде-си, искаме и ние да сме там. Но не вярваме, че някога ще се случи. После ни поема друго такси, но този път седиш до мен, отново стискаш ръката ми в своята, но този път тя не е хладна, а потна, отпусната и доста по-тежка.
А след това, естествено, потъваме в ресторанта на собствения ни хотел, защото сме изморени и двамата едновременно казваме, че не днес, но утре ще разгледаме останалите ресторанти, а сега ще вечеряме тихо и тихо ще се приберем, защото всичко, абсолютно всичко, тепърва предстои.
Пред нас се изреждат блюда, подходящи първо за бялото вино, с бели и жълти сирена, а после някой полива месото в чинията ти със сос, който все още свисти от нагорещения тиган, който лумва пред теб и виждам в очите ти два пламъка, които оцветяват ирисите ти в червено. Леко поклащаш рамене, защото и тази музика, която се носи край нас, непозната и някак екзотична, както вкусът на месото, те увлича. В полусенките лицето ти изглежда по-младо, кожата по-свежа, чертите лекомислени.
Предлагаш ми да танцуваме и още недочакал отговора ми, вече ме държиш за китката и чувствам с бедрата си твоето тяло, което иска да ме притисне по-плътно. Докато се навеждам към гърдите ти, се опитвам да си спомня откога, по дяволите, не съм танцувала с теб. И въобще, откога не съм танцувала... Оглеждам се за огледала в залата, по които да преценя колко, Боже Господи, прошепвам в ухото ти, сме остарели. Докато неестествено бавно се въртим в нещо като елипса и опитваме да нагодим телата си в синхрон, с периферното си зрение виждам лицата по масите. Някакво младо момиче се усмихва на мъжа до себе си и го подканя да ни погледне, възрастна двойка отпива от чашите и говори оживено без да забелязва нищо край себе си, оберкелнерът прилича на гипсова фигура, вероятно одосаден от умората, която излъчваме. Правиш се, че не забелязваш никого освен мен, и продължаваш да ме държиш здраво, сякаш ще се изскубна и избягам оттук, даже от теб и въобще ще се изпаря...
После, когато музиката спира, ме оставяш да мина пред теб, докато погледите на околните деликатно се отдръпват от нас и ресторантът мигновено намира стария си ритъм, и потъва в приглушения хаос на кристално докосващи се прибори.
А после, оживен вероятно от виното, ме повличаш към казиното, което свети в червено в дъното на коридора, не ме оставяш да довърша изречението, с което искам да те оставя сам, защото имаш право на това забавление, а аз на своя сън, но вече чувствам жегата, която ме лъхва от игралните автомати и масите, покрити със зелени покривки. Тази обстановка ни отива, защото отдавна сме улегнали и преди да изберем нашата игра, стъпките ни бавно потъват в килимите, движенията ни изглеждат издължени, меланхолични. Вече пием шампанско, мехурчетата се пукат в устните ни, и ни замайват, а ти вече си впил очите си в картите, стиснати от толкова млада, нахално красива ръка на обиграното крупие.
Губим, губим, губим, а смехът ти става все по-висок, и все по-висок. А после картите неочаквано се обръщат и ти се притаяваш, защото късметът е дошъл. Кацнал е на рамото ти и те въодушевява, но е крехък, не трябва да го прогониш, изпъваш гръбнак и стъпваш здраво, стягаш колене, изпъваш лицето си.
Посягам към поредната чаша шампанско, оставям я недокосната до теб, и обръщам гръб. Крупието не вдига поглед от картите, ти от ръцете му. Горещата, окъпана в червени пулсиращи светлинки, зала остава зад мен.
Въздухът наоколо е разреден. А нощта необятна. Бляскавите врати на хотела се завъртат карнавално и ме изплюват в уличната глъч. Времето, чак до изгрева, е изпънало лъстиво гръбнак под краката ми и ме очаква.


Публикувано от administrator на 26.09.2009 @ 17:44:42 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.05.2022 год. / 20:10:28 часа

добави твой текст
"Пътуването" | Вход | 2 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Пътуването
от jana_turn на 12.10.2009 @ 12:57:34
(Профил | Изпрати бележка) http://naffff.blogspot.com/
разбирам ги донякъде и двамата


Re: Пътуването
от Rhiannon на 12.11.2009 @ 20:07:25
(Профил | Изпрати бележка)
Интересно ми е, къде ще иде героинята оттук нататък.