автор: LeoBedrosian

реплика на един стар виц

Нашия разказ започва носталгично. Действието се развива в мрачните шестдесет години на миналия век в мрачната и тъжна стая на един мрачен и опърпан социалистически редактор на едно мрачно и безинтересно провинциално издателство.

Чука се и на вратата застава поет.

- Искам да публикувам стихотворение - застава изправил глава гладния, но горд представител на изящното слово. - Ето го и него, стихотворението.

"Той почука, тя отвори
спуснаха се щори
и така започна любовта."

- Стихотворението ви другарю е много лирично - оживи се отчаяния редактор - но му липсва правилна класова насоченост, съжалявам. Намя да може да го публикуваме в този вид.

На следващия ден поета посещава отново редактора с преработеното стихотворение, този път вече правилно ориентирано в класово отношение.

"Той почука, тя отвори
спуснаха се щори
и така започна любовта.

На вън двама работника копаеха канал."

- Да! Много добре, но все ощене си личи правилната партийна ориентация на работническата класа. Липсва и вярата в утрешния ден! Има още какво да се желае, не се отчайвайте, дерзайте - срязва го отново редактора.

- Но другарю, аз мога още сега да му придам партийна ориентация. Аз и вярата мога да изразя. Ето:

"Той почука, тя отвори
спуснаха се щори
и така започна любовта.

На вън двама работници с червени потници копаеха канал.
Изведнъж единия захвърля кирката и казва: Ебал съм му мамата и утре е ден!"