Днес е вторник. Такситата отново летят, а запъхтяните тролеи се опитват да ги стигнат. И всички бързат, даже и златните листа на кестена бързат да отлитнат, уплашени от идващата зима. И тя бърза. Само есента все още не иска да си ходи. Нямало свободни таксита, - казва тя – а нея много я боляли краката, не било като преди...
Едно листо от кестен пропълзява покрай мен и спира. Сигурно се чувства самотно сред всички забързани стъпки. Разбирам го. И как да не го разбирам?! Та нали една съдба делиме. И то иска мъничко внимание. Затова го разбирам. Затова ми е другарче.
Но да ти кажа, не ми е само то другарче. И не са само листата. Имам си един съсед. Той не ме подминава, както всички забързани хора, които минават пред мен... Малко по-голям е от мен и ходи на училище. Учи в шести клас и ми казва, че аз би трябвало да съм в четвърти. Никога не съм бил в училище. Понякога се разхождам из дворовете на училищата, където има много деца и изглеждат толкова щастливи. Моят съсед казва, че в училището често е скучно и уморително, но аз не знам дали да му вярвам. Когато видя децата в двора си мисля, че ако ходя на училище никога няма да ми бъде скучно. Мама пък отговаря, че това не е важно. Само ни губели времето там, а трябвало да се работи... Тя не ме пуска да ходя, но това не значи, че е лоша. Аз я обичам и й помагам. Продавам стари книги на една спирка, защото не можеме да си позволиме сергия като тези на пазара. Тя също работеше, но сега е вкъщи с малката ми сестра. Тя е на седем месеца и мама не може да я остави. Аз съм единственият от нас, който работи. Голямата ми сестра се омъжи много отдавна и от тогава не съм я виждал, а брат ми избяга, когато беше на четиринадесет години. Мисля, че е при други хора. Когато живееше при нас, често се прибираше с пари, които никога не делеше с нас. Много искам той и сестра ми да се върнат при нас.
Татко нямам. Имах, но с мама не се обичаха и той често я удряше. После си тръгна.
Аз никога няма да си тръгна. Ще събирам листа и когато порасна, ще ги подаря на моите деца. Защото листата са реални. Защото те остават и винаги са в кутията под леглото. И няма да си тръгнат, както правят хората.
Моето ново другарче потреперва от по-хладен вятър. Може би есента е поела по дългият си път.