автор: Mia2442

Отношенията ни с белия лист са като при стари любовници.

Понякога той ме прелъстява, понякога аз - него.

Понякога го оставям да ме чака с дни или му подхвърлям няколко изречения, колкото да заявя правата си над него, за да не му хрумне да ми изневерява.
Понякога му се нахвърлям бясно, заливам го с накъсани изречения, изпълвам го с магически думи, шепна му любовни слова и изливам Душата си...

Това са най-хубавите ни моменти.

След това се чувствам лека и щастлива.

Може би и той.

Понякога, след такъв духовен оргазъм, не му проговарям с дни - дала съм му достатъчно от себе си и не трябва да го разглезвам.

А, всъщност, тайно се притеснявам да не би да се повтарям и да му омръзна.

Иска ми се да съм винаги свежа и интригуваща за него.

Понякога пък той капризничи като малко дете - все не е доволен от думите, които му давам.

Тогава го оставям сам със зачертаните думи – нека отлежат, нека се понаместят там.

Нека и той посвикне с тях.

А се случва през нощта зачертаните думи да се променят – по някакъв магически начин те разцъфтяват и раждат нови, по-вълнуващи думи.

Тогава и аз, и той сме доволни .

Любуваме се на творението си и ни се иска да го споделим с целия свят!

Но това се случва много рядко.

По-често си говорим разни банални неща като стари любовници.

А и на мен ми е мъчно за зачертаните думи. Какво като има по-хубави от тях, по-сложни и нагиздени. Аз вярвам в силата на първия импулс - тези думи първи са дошли при мен, всяка се е надявала да остане, искала е да ме зарадва. Всяка носи своето минало, послание и вибрация. Тя вече се е сприятелила с останалите думи и когато я зачертая, тя сякаш остава сираче...

Моят любовник - белият лист – и той не обича, когато зачертавам. Приема го много лично - мърмори, ръмжи и се цупи.

“Какво те прихвана сега - преди си беше много добре” – убеждава ме той и аз, нали го обичам, отстъпвам с усмивка.

И без друго се чувствам виновна пред него. Защото непрекъснато му изневерявам.

С книгите.

Четенето, също като писането, е любовен акт. Не толкова интимен и не с всички книги, но не по-малко специален.

Някои книги идват при мен „случайно”. Седи си тя там някъде и дори не подозира за мен, нито пък аз - за нея.

А после отведнъж е в ръцете ми и ние не можем да се нарадваме една на друга. И разбираме, че сме били предопределени да се срещнем. Тя е написана, за да я прочета аз. Аз съм се родила за да прочета Нея.

С други книги се „разминаваме”. Дали сме се срещнали в неподходящ момент или сме били настроени на различна вълна, но не се получава това единение. Въпреки това, аз я дочитам докрай.

Всяка книга дочитам докрай. Първо - от уважение към нея (все пак е КНИГА).

И второ - винаги се надявам, че може би всеки момент, на следващата страница, ще намеря зрънцето, мисълта, заради която си е заслужавало да се срещнем.

Има книги, които издирвам дълго - маркирам имената им някъде в себе си и се оглеждам. Обикновенно се появяват.

И тогава е пир за Душата...

Знам, че не е много умно от моя страна, но подхождам скептично към книгите, за които „всички говорят”.

„Чакай да видя, какво толкова я превъзнасят тази книга” - казвам аз и започвам да й търся кусури. И ги намирам.

Не е честно да подхождам така към нея. Какво е виновна тя , че толкова хора я харесват.

Но за нея вдигам летвата – „Щом твърдиш, че си шедьовър - докажи го.”

Има книги, които прочитам на един дъх, а после забравям като мимолетен флирт.

Има книги, с които си общувам дълго – по няколко страници, не всеки ден – да не изхабим връзката си.

Някои книги пътуват с мен из града - нося ги в чантата си и си открадвам по малко от тях в тролея, на работа... Тези книги-пътешественици са ми особено мили.

Други – по-тежки, стоят на нощното ми шкафче и чакат кога ще им обърна внимание.

„Спокойно! И до вас ще стигна.” – намигам им аз, за да не почнат да нервничат.

А те, в трепетно очакване, се мъчат да разберат настроението ми, за да видят към коя от тях ще посегна.

Ето тази например - „Голям гальовник” на Ромен Гари - милата ми тя. Дойде при мен чрез един антиквар, не е преиздавана от години.

„Миличко, та аз те чета бавно, защото толкова ти се наслаждавам, че не искам да свършваш! И си те пазя за десерт, когато ми се прииска нещо наистина хубаво..."

Или пък „Улица Консервна” на Стайнбек.

„Теб, скъпа, съм те чела на 17 години, а после пак, и пак. Почти наизуст те знам. Но ми е хубаво да те виждам тук - когато те разгърна, ми връщаш онези мои 17 години и ми става сладко-тъжно.”

Или „Една любов на Суан” на Марсел Пруст.

„Теб, мила, те четох късно - на едно море, бях много депресирана тогава и ти, някак си, ми помогна. Оттогава не съм се връщала при теб, но ти не тъжи. Нали сме заедно!

„Охо, и кого виждам тук - „Междуетажие” на Хулио Кортасар – бях забравила за теб, стари приятелю. Ти си от латиноамериканския ми период и си толкова готин - спокойно, пак ще те чета .”

„Ха, ами ти, Ерих Мария Ремарк - всичко от теб, даже и стиховете – малко хора знаят, че си писал и стихове. Нали знаеш, че те обичам !”

„Ок, спирам, спирам.”

И без друго с всяка книга имам специални взаимоотношения и останалите ревнуват...

А някои дори ме изоставят – тръгват по белия свят, накъдето им видят очите, но аз знам, че ги има. И ми е светло, и хубаво, като знам, че някой почуден поглед им се наслаждава в момента.

И може би открива и мен в тях...



Та така стоят нещата с моя любовен живот. Написах за него на един дъх и без нито една зачертана дума...

„Обичам те!” - ми казва белият лист, който вече синее от думи.

„И аз!” - казвам и игриво му се усмихвам.