автор: svilka

Природата се възцаряваше. Беше пролет и тежките синкави облаци докосваха върховете на иначе ниското плато, като му придаваха тайнствен и загадъчен вид.
Въпреки че не валеше, влагата се стелеше навсякъде по земята и придаваше на растящите растения още по-свеж зелен цвят.
Странно настроение и вътрешно чувство беше обхванало Петран, който гледаше през прозореца на пътническия влак. Беше се разположил изцяло в купето си, сам, и се надяваше и така да премине пътуването му. Без така досадните понякога пътници, обсъждащи проблемите си, като че ли бяха единствените на света. Мислеше да разглежда на спокойствие природата, която така силно го привличаше. Особено през пролетта.
Петран се опитваше да разгадае това особено чувство, което отново го беше обхванало. То не подлежеше на точно категоризиране. Беше разбрал само, че сърцето му изпитваше спокойствие, удоволствие и усещаше всяка гънка по тялото си. Едновременно с това усещаше повишения адреналин и желание за нещо, което чувстваше, но не разбираше.
Беше се умислил така и почти не забеляза двете жени, които се бяха настанили в купето му през това време. Забеляза обаче, че влака бе в края на платото и от тук нататък започваха изоставените сгради, новите фабрики и въобще целия пейзаж се беше променил от човешката дейност. После извади тефтерчето си и започна да пише задачките, които си беше наумил, и да проверява старите, дали ги беше изпълнил.
Така премина останалото време от пътуването, докато не слезе на централната гара в град Дорн. Хвана си автобус до хотела, в който беше отседнал, прибра се в стаята си, остави багажа и излезе.
Петран имаше среща с негова позната – състудентка от университета в който той учеше. Момичето се казваше Мая и беше много добре запознато с технологиите за преработка на водораслите, а Петран живо се интересуваше от тази тема. Той кроеше планове, някой ден да си направи ферма за водорасли и от рано искаше да си изготви стратегия за тяхното възможно приложение.
Бяха си уговорили среща още преди два дена на входа на градския парк. Петран, както винаги на повечето му срещи беше пръв, подранил и зае позиция на една пейка, от която имаше изглед към входа на парка. Мая беше точна и той с усмивка отиде да я посрещне.
- Здравей, радвам се че не ме караш да те чакам – каза й малко глуповато Петран, но се ухили – повечето момичета с които си уговарям срещи или закъсняват или изобщо не идват.
- Здравей и на теб – отвърна му Мая – ами и аз се учудвам на себе си, че не закъснях този път.
След първоначалното посрещане, двамата започнаха да си говорят по същество на темата, избраха си една слънчева пейка и се настаниха удобно. Петран извади от раницата си сандвич и започна да го гризе, а момичето му обясняваше за процеса на гниене на водораслите.
- Когато са изложени на слънчева светлина, водораслите гният по бързо, но се отделя по-малко количество метан – Мая обясняваше, като че ли бе на изпит и гледаше малко скунфузено сандвича на момчето – Също така, за да е хомогенен процеса трябва непрекъснато да се разбъркват.
- А кой вид водорасли ... – Петран не успя да зададе въпроса си, защото беше прекъснат от силен кучешки лай.
Двамата се обърнаха в посоката от където идваше той, както направиха и хората около тях. Иззад завоя се показа един човек, който бягаше много бързо и дърпаше едно куче за кайшката. Човекът беше нисък и хърбъв, с изпито лице и черна, зализана коса. Беше облечен много странно. Целият беше в единичен бял костюм по който не се виждаха никакви джобове, ръкави или крачоли, като че ли беше част от тялото му. Бягаше изключително бързо и на Петран му хрумна, че и ниските хора можели да бягат. Кучето пък беше порода немска овчарка, на средна възраст, но видимо не искаше да бяга с човека и се дърпаше назад, като го забавяше и лаеше по него.
Едвам бяха разгледали странните бегачи, Петран и Мая видяха, че от завоя се показаха още двама. Това бяха полицаи, които бягаха с насочени към човека с кучето пистолети.
- Стой, или ще стрелям – извика единия, а Петран замръзна, сякаш викаше на него.
Точно след това бягащия човек пусна кайшката на кучето, и се насочи към храста, на няколко метра от Петран и Мая. Малко преди него скочи и всички хора наоколо застинаха. Скокът беше невероятен. От място той прескочи храст, висок около метър и половина, а веднага след като падна на земята точно след него, той политна към небето, като прескочи и дървото и се скри зад короната му. Петран зяпна и не забеляза как изтърва сандвича си на земята. Обърна се към Мая и й заговори с пресипнал глас.
- И ти ли видя същото?
- Ако видя, как един човек литна, значи да – отговори му момичето.
- Спокойно народе – провикна се единия полицай, който също видимо се преструваше, че е спокоен – гонихме един опасен изобретател. Ако някой го види отново, незабавно да ни съобщи. Стойте настрана от него и внимавайте.
После полицаите бързо се отдалечиха в посоката в която излетя човека. Никой не обърна внимание на кучето, което беше се приближило до пейката на Петран и Мая и душейки се беше устремило накуцвайки към падналия на земята сандвич. След като се поосъзна, Петран го видя и му подсвирна.
- Ами ти с какво си замесен в историята – викна му Петран и зачака отговора му.
- Горкото – Мая също го погледна, а кучето беше направило най-милите си очички и изглеждаше детински невинно. – Но то е ранено! Виж му лапата.
Петран клекна до него и видя парче дърво да стърчи от нея.
- Трябва да го заведем на ветеринарен лекар – продължи Мая.
- Ами ако изобретателя си го потърси – започна да негодува Петран – да не ни отмъсти за дето сме го отвлекли, а и не е наше.
- Нима ще го оставиш на улицата – сопна му се Мая и Петран бързо се съгласи – ще го оставим при ветеринаря. Той ще се погрижи за него.
Двамата тръгнаха да търсят кучешката клиника.
- Как мислиш му е името? – Мая попита Петран.
- Навремето имах подобно куче и му виках Фани – кучето го погледна, излая един път и замаха радостно с опашка – Я го виж, май съм познал.
Излязоха от парка, прекосиха две пресечки и стигнаха малка къщичка над входната врата на която пишеше с големи букви „ВЕТЕРИНАР”. Нахълтаха вътре и двамата започнаха да говорят на човека, който стоеше пред тях.
- Намерихме това куче на улицата – заговори първи Петран, а още не изрекъл и последните думи и Мая продължи – една пръчка му се е забила в предната лапа. Ще можете ли да я извадите.
- Дайте насам псето – отвърна им ветеринаря, а на Мая малко й остана да му цапне един – тези обикновенно се кастрират или убиват, но щом държите ще му помогна.
Петран и Мая го сложиха на масата, която докторът им посочи, а той без да се бави измъкна сръчно пръчката, проми му раната и му направи набързо скалъпена превръзка.
- Готово – каза ветеринаря, след като приключи всичките манипулациии и погледна към входната врата, която я бяха забравили отворена. Тръгна към нея, а по пътя им рече – Цената е 20 лв.
- Мае ти имаш ли някакви пари – попита я тихичко Петран – аз имам в брой само 15.
-Аз пък имам около 12 – отговори му – тъкмо ще направим партия за кучето.
Двамата започнаха да събират парите и изобщо не забелязаха, че ветеринаря вече го нямаше в стаята, а на негово място беше влязъл преследвания от полицаите изобретател.
- Вие познава Куче – попита ги той със странен металически глас.
- Но... – показалеца на Петран, който щеше да сочи ветеринаря, застина във въздуха, а лицето му побеля от ужас. Кучето на свой ред пък скочи към него и започна да го лае.
- Веднага кажи да млъкне – натрапникът говореше и на двамата.
- Спокойно Фани, - първа се осъзна Мая и потупа кучето по гърба – добро куче. После се обърна към новодошлия – Това куче не е ли Ваше? Видяхме ви да бягате с него.
- Куче нужно – веднага последва отговора му. – То ключ за Азиг в Етидимарип.
Мая и Петран се спогледаха и се опитаха да си спомнят от къде им беше познато това. Нищо не им дойде на ум.
- А ти кой си и каква е историята ти – Петран му зададе любимия си въпрос.
- Аз нойраец. Идва от Нойра. Азиг в Етидимарип може спаси ваша планета. Вендийци иска ваша смърт.
- Чакай, чакай – прекъсна разпаленото му обяснение Петран – едно по едно. Първо, не съм чувал за никаква Нойра, а камо ли за Азиг в Етидимарип. Как така наша платена? Ти не си ли от тук. – Петран печелеше време, преценявайки шансовете си за ръкопашен бой.
- Нойра на 20 светлинни години от Земя – Венда иска срине ваша Земя. Леган скрили оръжие в Азиг в Етидимарип – и той извади, незнайно от къде малка кутиика, подухна отгоре и над нея се разкри холограма на Египетските пирамиди.
Холограмата беше толкова добра, че Петран се приближи и понечи да я докосне. Нойраеца я изключи и го удари през пръстите.
- Глупав. Не пипа. Само гледа. – прибра си кутииката нейде из костюма и продължи – трябва стигна до там с Куче. Вие управлява Куче, вие идва с мен.
Овън се чуха полицейски сирени, звукът на които постепенно се усилваше.
- Нямам ви вяра – заяви му Петран – искам доказателство за думите ви.
Почти в същия момент нойраеца извади подобно на пистолет нещо, насочи го към една от страните на стаята и стреля. От него изкочи някакво плазмено топче, цялото съставено от червени светкавици. Почти веднага след това увеличи мигноленно скоростта си и се заби в стената. Цялата стая се обля за миг от заслепителна бяла светлина, без никакъв звук, а веднага след това на стената зейна голяма дупка.
- Това слабо доказателство – каза им той и врътна някакво копче от което машинката светна и започна да писука. После я насочи към двамата – иска по-силно доказателство?
- Добре де, убеди ни – каза му Мая, която отново първа излезе от вцепенението – А какво стана с ветеринаря?
Нойраеца извади една стъклена кутийка, в която имаше някакво същество, досущ приличащо на ветеринаря, но с размерите на хлебарка.
- Ще живее! – каза им той и остави кутииката на масата до тях. – Стойте мирно!
След последните си думи, той натисна няколко копчета по оръжието, което още беше в него. После още преди Петран и Мая да са се усетили, го насочи към тях и стреля. И двамата попаднаха в затворена сфера, по стената на която преминаваха бели светкавици и не се виждаше нищо отвън. Това трая няколко секунди и Петран дори не успя да го разгледа както трябва. После светкавиците една по една започнаха бързо да изчезват и пред тях се разкри удивителна гледка. Бяха заобиколени от грамадни сдания, краят на които едва се виждаше. Повечето бяха чисто бели, без никакви следи от каквото и да е по тях.
- Къде ни закара? – обърна се Петран към появилия се от някъде нойраец.
- Никъде. На също място сте. – отвърна му кротко извънземния – само ви смалих, както ветеринаря. Хайде, няма много време. Ще обясня по-късно.
Докато говореше, сложи на земята една кутийка, стреля по нея и тя се превърна в превозно средство, наподобяващо бъги. Имаше шест колела, които бяха обвити от тънък слой от някаква прозрачна тъкан. От предния до задния капак, отгоре, минаваше стъклен таван, под който беше разположено купето. То се състоеше от една седалка, пред която имаше триъгълник на стойка, а около нея беше извито някакво подобие на пейка. Нямаше никакви врати.
Нойраеца се качи на предната седалка, а веднага след него влязоха и останалите. Петран едва успя да се хване някъде, когато транспортьора тръгна с много бърза скорост.
- Караме последен модел Крат. Винаги добре да има такъв под ръка. – започна да им обяснява техния шофьор – Минава през всякаква повърхност. Снабдено е с лектация. Солидно стъкло. – той сочеше крехкия стъклен покрив над тях.
- Остави хвалбите – отвърна му Петран малко разгневено. – Какво направи с нас?
- Аз казах. Както другия. Смалих ви. – отговори му – Това едно от най-големи открития на Нойра – Материалното скалиране. Променя размерите на материята. Ви как мислите дошъл на Земя? Дошъл малък. За голям, много ресурси, за малък – малко. Мисля обаче ваш организъм не може трае много. Мой свикнал – ваш не. По един път седмица, по трийдесет минути.
Петран се чудеше какво да прави. Да се радва ли или не, да се опита да избяга или да помага. За всеки случай, хвана Мая за ръка за да е по-сигурен, че е до него. Тя не я дръпна.
- Как викаме теб? – Петран зададе въпроса си, като че ли прихвана неговия акцент.
- Ной – кратко отговори нойраеца. – Сега дръж здраво.
Инстинктивно двамата се хванаха за каквото можаха, а Мая беше прегърнала и кучето. Крата се беше насочил право към една висока стена, която се простираше до където им стигаше погледът. Набра още скорост и малко преди нея като че ли спря за много кратък миг, после се изстреля нагоре в небесата. Превозното средство спря да се клати и Петран не издържа и погледна на долу. Видя, как земята остава далече под тях и от високо стената му заприлича на бордюра на тротоар.
- Това лектация. Прави материята лека. Основа за материално скалиране. – Ной продължи с обясненията – Нойра голяма планета. Повече гравитация. Земя малка. Тук ефект по-силен. Скокове по-големи.
Крата направи още няколко такива скока, като Петран забеляза че прелитат покрай дървета. После спря и всички слязоха от него. Ной насочи отново оръжието към двамата му спътници и кучето и ги върна в нормалните им размери.
- Сега трябва стигнем Азиг в Етидимарип. – Ной се наведе и прибра вече миниатюрния Крат. – Разбрах, знаете къде е. Далеч много?
- Уфф – Петран се почеса по темето и се обърна към Мая – Та това е почти на другия край на Земята. Мисля, че трябва да отидем със самолет.
- Е не е толкова далече, – възрази му малко Мая – но със сигурност ни трябва самолет. Петран, ти имаш ли пари в себе си? Аз мога да изтегля, но само за моя билет. Поне нямам никакви важни уговорки и от давна искам да видя Египетските пирами.
- Ами и аз нямам уговорки, но парите ми са в хотела – отговори и момчето.
- Какво става – Ной беше отишъл да поогледа наоколо и сега се приближи към тях. – Разбрахте ли се най-накрая.
- Да – Петран пое инициативата – отиваме до моя хотел да си взема парите и после тръгваме. Ще пътуваме със самолет.
- Какво самолет, какво парите? Не разбира. – Ной ги гледаше и се опитваше сякаш да се сети за нещо.
- Ще видиш, хайде – получи отговор от Мая, която тръгна с кучето след Петран.
Нойраеца ги последва и тримата с бързи стъпки минаха почти незабелязано, през малките улички и стигнаха до хотела на Петран.
- Трябва бърза. Не обича сгради. Може хванат нас. – Ной се спря на входа на хотела и се чудеше дали да последва Петран, който вече беше вътре.
- Ами тогава ти оставаш тук и ни чакаш – каза му Мая.
- Няма начин. Може ви избяга. Идва с вас. – беше отговорът му и влезе преди Мая.
Петран ги чакаше във фоайето, сам, и им обясни че бе успял временно да разкара човека от рецепцията, който отишъл да търси резервен ключ за стаята му. Разбраха се с Мая, тя да се обади и да види какви полети има, а той и Ной отидоха в стаята му. Без да заключва вратата, Петран отиде направо до леглото си и започна да тършува под матрака. Извади първия плик със спестявания и през вратата без да почука нахълта Мая.
- Ти си луд. – изсмя му се тя – Кой в днешно време си крие парите под дюшека? Както и да е. Долу има полицаи. – тя рязко промени изражението на лицето си, което вече показваше тревога.
- Няма страшно. Ти готов? – обърна се Ной към Петран и подаде на него и на момичето по един колан. После хвана кучето в ръце и им каза – Лектация прави това. След мен.
След последните си думи той излезе на прозореца и скочи. Петран не вярваше на очите си. Стаята му беше на шестия етаж и беше сигурен, че нойраеца ще се претрепе. Отиде до прозореца и погледна. Вместо да ги види долу, той видя как Ной се издига право нагоре към него.
- Исках кажа пред мен – Ной беше се приближил до прозореза и отново полетя надолу.
Мая провери колана си и скочи през прозореца. Петран се опита да я спре, но беше вече късно. Тя също летеше надолу. След малко и тя се показа на прозореца.
- Хайде, не е толкова страшно – каза му тя и пак тръгна надолу.
Петран накрая се престраши. Провери и той колана си, застана на прозореца и скочи надолу. Първоначално, мислеше, че ще се разбие. Летеше много бързо и инстинктивно преди да стигне до земята, покри главата си с ръце за да се предпази от удара. Такъв обаче нямаше. Усети рязко намаляне на скоростта малко преди пръстите на краката му да докоснат уличното платно, след което тръгна нагоре. Един път се беше качвал на ластик и чувството му се стори почти същото, само че полета на горе не спря. Той се издигна над нивото на хотела си и погледна града от високо. Огледа се и видя как спътниците му подскачаха малко преди него и тръгна натам. За промяна на посокато беше достатъчно единствено малко да насочи излитането си, когато стъпеше на земята. След първите няколко скока, Петран прогони страха си и дори започна да му харесва. Чувството беше сравнимо с това, все едно че летеше, без никакви допълнителни приспособления.
Първа в колоната беше Мая. Тя бързо свикна с начина на предвижване и дори се беше ориентирала за посокато на летището и сега всички се бяха насочили натам. Веднага след нея беше Ной, който държеше шашнатото куче и поглеждаше от време на време назад, дали Петран не е избягал. Убедиха се, че този начин за транспорт е доста ефикасен, а и трудно някой можеше да ги забележи, тъй като повечето от времето прекарваха във въздуха. Стигнаха сравнително бързо до летището, където под обясненията на Ной разкопчаха коланите си и се приземиха на земята. Известно време след това Петран имаше чувството че всеки момент краката му ще се отлепят отново от земята.
Мая беше успяла да запази три места за следващия полет за Кайро, който беше след два часа.
- Не харесва това – обяви им Ной, когато видя самолетите на летището отдалече. – Това проста машина. Може падне. Има вяра само себе си. Това не.
- Но това е нашия начин за бърз транспорт – започна да го успокоява Петран – Като се качеш, ще ти хареса. Как ще транспортираме кучето обаче. Мае, ти помисли ли за това.
- Не се сетих изобщо. Всичко стана толкова бързо. – отговори му тя – А освен кучето, как ще вкараме и нойраеца. Сигурно цялата полиция вече го търси.
- Хей Ной – на Петран му хрумна нещо. - Ти ще трябва да си скалираш материята заедно с кучето. Опасно е да пътуваш така, а на него не му разрешават да лети.
- Колко време трябва така? – попита го нойраеца малко притеснено и объркано.
- Два, три часа. – Петран се почеса по брадата.
- Без номера. Иска гледа. Оръжие малко, експлозия остава голяма. – Ной хвана кучето и се смали.
Влезе в една кутийка, която беше оставил преди това, приготви си оръжието насочено срежу Петран и зачака. Момчето взе кутийката и заедно с Мая влязоха в летището. Всичко мина като по вода. Видяха няколко полицая, но те не им обърнаха никакво внимание и се качиха необезпокоявано на самолета.
Полета също мина гладко, като на места имаше малка турболенция. Мая и Петран се заливаха от смях при вида на Ной и кучето в тези моменти. Фани започваше да лае, а нойраеца го хващаше за муцуната, и лягаше отгоре му, като чакаше самолета да падне.
Кацането на самолета също беше меко. След като излязоха от летището, Ной и кучето си възвърнаха предишните размери. Бързо се ориентираха за посоката и като следваха туристическите табели, стигнага безпрепядствено до пирамидите. Тримата се наредиха пред входа на най-голямата пирамида, а кучето седна послушно зад тях.
- Добре, докарахме те тук. – Петран погледна нойраеца – Сега какво трябва да направим?
- Куче знае. Заложено му в ген. – Ной отговори на въпроса и изваде отнякъде един кокъл. – Трябва само дам парола. – и подаде кокала на кучето.
Петран имаше малко време да разгледа кокала. Констатира за себе си, че не беше сред познатите му кости на бозайници и си помисле, че вероятно не е от Земята.
- С един кокъл ли ще спасяваме планетата – подхвърли му с насмешка Петран.
Кучето взе доволно своя кокъл и махайки с опашка тръгна на някъде. Другите го последваха, като на места трябваше да подтичват за да го настигнат. Кучето обиколи голяма част от пирамидата и накрая спря при единия й ръб. Остави кокъла на страна и започна да рови с предните си лапи по пясъка. Изкопа дупка, висока наполовина колкото него, взе отново кокъла и го пусна вътре. После го зарови и се изпишка върху мястото.
Точно когато свърши, чест от ръба на пирамидата се помръдна малко и камъните започнаха да вибрират. Земята започна да се тресе, а пясъкът под тях пропадна нейде в земята. Краят на самия ръб се издигна леко нагоре като откри някакъв пулт за управление. На него имаше един екран, няколко копчета и голям червен бутон. Ной зае удобна позиция, така че да може да достигне всяко копче без да трябва да се мести. Започна да въвежда бързо нещо чрез копчетата, а екрана светна и на него се показа галактика, наподобяваща Млечния път.
- Това Млечен път. – Ной започна да им обяснява. – Трябва намерим кораб на вендийци. – докато говореше, от екрана изкочи и триизмерно изображение на галактиката, което започна да се движи. Ной ту разглеждаше холограмата, ту натискаше още по-бързо по копчетата. – Ето, готово. – отвърна им накрая, а по лицето му се изписа весело изображение.
Петран го забеляза и си помисли, че е за първи път, откакто го срещна. Погледна и холограмата и видя голям космически кораб, който сякаш стоеше в едно и също положение. Беше издължен, с овална форма, целият бял, като тук там се виждаха подобия на прозорци и оръдия. В най-долната част имаше голямо, колкото половината кораб оръдие. Личеше си, че то не е неразделна част от кораба, а е прикрепено към него.
Ной също поразгледа малко кораба, но почти веднага натисна голямото червено копче. После каза на спътниците си, малко да се пооддалечат и те го последваха до безопасното разстояние. Пирамида се поразклати малко, но всичко трая много кратко. От целия и обем като че ли изкочи друга пирамида, която светеше в зелено и примигваше. Позадържа се малко над реалната пирамида и след това изчезна право нагоре, като остави странна диря след себе си. Тя се състоеше в това, че остана тъмно непроницаемо пространство след нея, което се задържа доста време и нямаше ни най-малък изглед да се разсея скоро. Тази следа беше внушителна по размери и продължаваше до където им стигнат очите, нагоре към космоса. Петран си помисли, че сигурно се виждаше от много километри и нямаше да останат незабелязани. Пирамидата, от която беше излетял заряда пък, беше изгубила величието си. Камъните не бяха вече толкова правилно подредени и формата й не беше перфектна пирамида. По-скоро приличаше на купчина камъни.
- Изпари ваша атмосфера. – каза Ной съвсем спокойно на останалите и после продължи гледайки нагоре – Колко хубава ваша атмосфера. Синя. Нойра съвсем различна.
Нойраеца извади оръжието си, допря го до главата си и стреля. Части от тялото му се разхвърчаха в радиус от няколко метра, като опръската малко и Петран и Мая. Те се бяха вцепенили и гледаха към мястото където само до преди няколко секунди пред тях стоеше извънземен.
- Сега пък какво стана – промълви Петран едва, едва, още не излязъл от вцепенението си – Ной защо направи това? Тъкмо бях започнал да го харесвам.
- Изобщо незнам Петране. – получи отговор от Мая, със същия изплашен и тих тембър на гласа. – Сега какво ще правим? Имам лошо предчувствие.
- Без такива предчувствия. – Петран започна да се поосъзнава и разгледа останките на нойраеца. – От него не е останало абсолютно нищо. Даже част от оръжието няма. Само това още се извисява над главите ни. – той посочи стълба на изпарената от пирамидата атмосфера.
В далечината се чуха полицейски сирени. Почти по същото време двамата чуха също и шум от витлата на хеликоптер, който ставаше все по-силен. Петран хвана бързо Мая за ръка и задърпа в неопределена посока.
- Накъде ме водиш – развика се тя докато подтичваше след него – като бягаме, изглеждаме виновни. А и нали уж спасихме планетата. Трябва да ни обявят за герои.
- И аз имам лошо предчувствие. – отговори и момчето, което още я държеше за ръка, като я беше хванал по-скоро за кураж от колкото за да го последва. – Щом я спасихме защо Ной се самоуби. И не самоуби, ами се самоунищожи. Не остана никаква следа от него. Нещо не е наред в цялата история.
Петран започна леко да се поуморява и Мая вече бягаше наравно с него. По лицата на двамата се четяха признаци на ужас и паника и от време на време всеки един от тях се обръщаше назад за провери до къде са стигнали полицаите и дали са ги забелязали.
- Трябва да се скрием – извика през дъха си Петран и почти в същия момент и пред тях се показа хеликоптер, който бързо ги приближаваше. – В капан сме.
Въпреки това те не спряха да бягат, като само малко промениха посоката си. Хеликоптерът пред тях също направи маневра и вече не летеше към пирамидата, а към предполагаемата пресечна точка с бегълците.
- Стойте на място – високоговорителите започнаха да говорят на Петран и Мая. – Незабавно преустановете всякакви опити за бягство или ще предприемем мерки.
Мая стисна леко ръката на Петран като го накара да спре. Той искаше да избяга възможно най-далеч от това място. Не обичаше изобщо да го преследват.
Двамата спряха. Още продължаваха да се държат за ръце. Хеликоптерът вече беше потчи над тях и започва да слиза към земята. Преди да беше кацнал от него спуснаха няколко въжета и изкочиха специални части. Докато се осъзнаят, те вече бяха наобградили Петран и Мая, с насочени към тях оръжия, а двама им крещяха да си сложат ръцете зад гърба и да легнат на земята. Петран едва разбра, какво му казваха, тъй като цялото му същество трепереше от уплаха, в главата му бъчеше шума от хеликоптера, а викащия до него едва не му спъка тъпанчетата. Витлата бяха вдигнали високо над главите на всички прах, която ги заслепяваше и те едва можеха да гледат, но Петран видя как Мая легна на земята и направи същото.
След това действието се разигра изключително бързо. Униформените ги вдигнаха и ги натикаха в хеликоптера, които и за миг не беше спрял двигателите си. Издигна се и веднага ускори до максималната си скорост.
- Кои сте Вие? – беше първия въпрос на униформения, който беше срещу тях и изглежда беше с най-висшия чин на хеликоптера. – Как попаднахте тук? Какво направихте с пирамидата и какъв по дяволите е този стълб, който остана след нея? Имате ли нещо общо с извънземния и въобще ще ми разкажете абсолютно всичко! Веднага!
Последните си думи той ги изкрещя в лицето на Петран с много ядосан тон. Петран без да се колебае се представи набързо и започна да разказва всичко. Мая също се намесваше от време на време, когато момчето спираше или почваше да заеква от страх.
След като му разказаха всичко, униформения също им се представи. Това беше генерал Глоу, който вдигнали по тревога от близката база. След края на разказа, той започна да се държи по-спокойно.
- Имате ли представа какво сте сторили? – генерала започна да им обяснява - Ние следим ситуацията в галактиката от няколко години. До сега не сме вземали нечия страна по техните разногласия и винаги сме се стремяли към мир. Обществото нищо не знае за това. Нямахме представа как ще реагират хората на техните унищожителни войни. Венда и Нойра са две от доминиращите раси в нашата галактика. Водят войни откакто научихме че има живот освен нас в космоса.
- А как научихте, че има живот освен нас? – любопитството на Петран не издържа.
- Преди няколко години от изследванията върху древните сгради, ние открихме, че всъщност някой от тях не са направени от хората, а от много по развити раси от нас. Открихме, че те всъщност са съоръжения, които са били използвани от извънземна раса. Те дори все още посещават нашата планета, но представете си, не изследват нас, а живота на пингвините в Антарктида. Нас даже почти не ни забелязват, а като сме правили опит за връзка с тях, се отнасят към нас като към животни. Незнаем защо пингвините са им толкова интересни. Открихме също, че се наричат Леган. Някой казват, че са доста по-развити от другите, но са неоткриваеми. Съоръженията, които използват в момента са недостъпни за нас и в момента можем единствено да ги наблюдаваме. Тези, които открихме пък са неизползваеми вече. Когато направихме тези открития, намерихме една командна зала, която макар и повредена, все още функционира. От нея се свързахме първо с Нойра, а след това и с Венда, които поотделно ни предлагаха помощта си за да се включим в техните войни. Когато видяха нивото ни на развитие обаче, набързо се отказаха и почти забравиха за нас. Знаете ли, колко назад сме отивали с всяка проведена война на Земята?
- Мога да си представя – обади се Мая, сякаш и за да прекъсне малко разпалените обяснения на генерала.
- И така, ние ги наблюдаваме, а те не ни обръщат внимание. Последните месеци обаче забелязахме особено раздвижване на нойраиците. Дори засякохме няколко техни кораба в нашата част на галактиката.
Генерала бръкна в джоба си и извади телефона си. Погледна на екрана, доближи го до ухото си и започна да говори без машината да е издала някакъв звук.
- Сигурни ли сте? – изражението на генерала се промени към тревожно – към вас сме се запътили. Не предприемайте никакви действия.
Затвори телефона, размени няколко думи с единия войник, който после отиде до пилота. После се обърна към Петран и Мая.
- Изглежда, че в залата е станал инцидент преди няколко минути. Активирал се е някакъв лазер и доста хора са пострадали. И без това отиваме натам. Нойраеца ви е показал някои технологии. Може да сте ни полезни.
- Ако нямаме белезници ще сме по добре. – Петран започна да се пазари.
Генерала им махна белезниците и започна да преглежда някакви папки, които един от воиниците му беше дал. Това бяха досиетата на двамата.
Хеликоптера летеше бързо над пустинята. Премина пясъците и стигна до една голяма скала, насред равната пустош. Кацна близо до нея и всички слязоха. Воиниците все още бяха с насочени към Петран и Мая оръжия, които се чувстваха малко некомфортно от това. Влязоха в една пещера, осветена и добре пазена от други воиници. Вървяха извество време, а все повече пещерата започна да прилича на тунел. Накрая стигнаха една врата, която беше отворена, а вътре лежаха няколко войника и се държаха за главите.
Петран и Мая видяха същата холограма както тази в пирамидата. Сега тя показваше заряда, който бяха изстреляли. Около него прелитаха звезди и по всичко личеше, че той отива към крайната си цел. Петран прегледа набързо цялата холограма и видя една по-малка, на която беше корабът на вендийците. Точно в същия момент, малката сякаш се прехвърли на голямата и пирамидата се заби в средата на кораба. Последва мощна експлозия и хората в залата бяха принудени да си закрият за иезвество време очите от ярката светлина. След това отново видяха същия кораб, който вече беше целия в пламъци. Някои части се бяха откъснали от него, но като цяло корпуса му изглеждаше здрав. Навсякъде обаще имаше експлозии по него. Той започна да лети неориентирано, но малко успя да промени посоката си. Насочи носа си към посокато от която дойде заряда. Оръдието под него беше останало почти непокътнато от експлозията, започна да свети и сякаш да се зарежда. После стреля, като целия кораб даде лек откат назад. Холограмата започна да следи новоизстреляния заряд, които се движеше със същата скорост както първия, а зад него се видя вече в далечината онтово мощна експлозия.
Всички в залата затайха дъх. Дори генерала гледаше холограмата и се питаше какво ли следва сега. Отговора дойде веднага. В залата се разнесе силен звук на сирена, а някакъв глас започна да отброява време, което започна от 15 минути и се смаляваше. Петран се втурна към пулта за управление, но на всички копчета пишеше на непознат език. Другите също забравиха всякакъв ред и дисциплина. Някои от войниците се втурнаха навън, с мисълта че залата ще избухне. Други останаха да чакат заповед от генерала си, които стоеше и гледаше втренчено летящото щълто кълбо от холограмата. Мая отиде до Петран и го хвана с едната си ръка през кръста, завъртя се и го обгърна и с другата.
- Ако всичко свърши зле, искам да знаеш, че с теб си прекарах чудесно. – каза му тя и го целуна нежно по устните. Петран също я прегърна.
Холограмата се смени и тази с летящото кълбо отиде на заден план, а на нейно място се показа главата на едно странно създание.
- Земляни, говори ви представителя на леганийската раса. Говоря ви космическия език, така че би трябвало всички същества да ме разбират. Преди 20 минути вие активирахте нашето оръжие, което оставихме на вашата планета за да се защитавате от евентуална атака. Защо вие го използвахте за атака срещу Венда? Венда беше изпратила разрушителя на планети за да срине столицата на Нойра. Вие я нападнахте и те го изпратиха срещу земята. След 15 минути няма да има Земя.
- Аз стрелях с оръжието – започна Петран, като нямаше нито капка безпокойство. От някъде му беше дошла необикновенна за него смелост. – един нойриец ме излъга, че унищожителят е заплашил нашата планета. Той също така ме заплаши лично и аз му помогнах. Борех се за живота си и нямах представа, че положението е толкова лошо.
- Земляни, вие сте късметлий. – беше отговора на леганиеца, които премести погледа си от милите очички на Петран – живеете с най-странните същества във вашата част на галактиката. Пингвините издържат до – 60 градуса целзий и ние все още им се възхищаваме. Не искаме те да умрат. Като вземем и на пред вид, че вие сте сравнително миролюбива космическа раса, ще премахнем заряда. Само трябва да обещаете едно. Няма да водите космически войни, както и такива на Антарктида. Ще изтеглите всичките си изследователи от Южния ви полюс в граници, които ще договорим с вашия представител. След това, докато не овладеете космическия език, не искам да чувам за вас. Като се има пред вид свършения факт, пред който ви поставям, няма какво да обсъждаме повече. Ще оставим стълбовете на Азиг като спомен.
След това, както се беше показал, така и изчезна. На холограмата обратно се върна образа на летящото към земята кълбо. Изведнъж, то се смали и образа се прехвърли на средната по големина пирамида. От нея излетя заряд, подобен на този от другата пирамида. Холограма го проследи, докато той не се блъсна в летящото към земята вендийско кълбо. Последва експлозия. Петран и Мая бяха излезли вече навън и по цялото небе се появи огромен кръг, който се разшири до размери, няколко пъти по-големи от слънцето. Двамата се прегърнаха и изчакаха генерала да реши съдбата им.
През цялата атмосфера се виждаха два черни стълба, точно над мястото където бяха египедските пирамиди. Те нямаха край и отиваха директно в космоса.