автор: vasillazarov

Чрез предците се видях
до кости гол
със сърце в тревога, в смут.
Сън сякаш бе всичко това -
таена омраза, клевети и лъжи,
убийства, алчност и злост
извираха подобно гной.
Стенех в срам и вдигах ръце
пред буря, пред хаос,
пред готова за стрелба войска -
гмеж от мъже, и жени,
познах ги всички чак до Адам.
Образи наслагвани и сливани в едно
-в лицето на порока,
оставящо плячки - знойна кръв,
сласт и алчност, похот и злато,
подобно тумори и пипала на октопод
отрязани из корен с меч.
Всяка моя мисъл, само моя не е,
и всеки жест предначертан.
Не подобно, а едно,
чудовищна измама, смях лукав.
Открили нещо свое в мен
идваха да си го вземат те.
Умирах бавно и от вдън душа
простенах жаловито до самия Бог.
………………………
Но какво ще е това?
Белоснежно ангелско перце
понесло се нагоре към сиянното небе.
Прегръщаме се и летим.
Ах колко много хора тук летят с перце.
Но сраснали са моите крака
на земята сякаш със калта.
Тялото ми се разпъва сякаш върху кръст,
Аз изнемогвам, и аз се пропуквам на прах,
и Го изпускам с отмалели ръце
- най красивото ми нещо в тоз живот.
Сълзи горчиви стичат се подобно кръв
от самото сърце.
Но то не ще забрави за мен -
ще долита отново, отново и пак
ще се прегръщаме, свободни ще летим
разпъвайки снагата ми на кръст.