автор: Dimi

Да, образът се откъсна от четвъртия човек
с лек импулс, със скупчени въпроси
и изостри погледите до най-незначителната си роля,
съчета паузите в тембъра на музите.

И така, заради вселената на сърцето му
и разбудилите се живи цветове на вкуса му
в Гордиевия възел на вратовръзката
и в Марсилезата на някаква любов,
със саможивите птици от очите му и ръкавелите,
аз пожелах този нов Фройд,
докато той още не бе проникнал в мъглата.
Тогава, в чудноватите нощи
на малката ми арабска пустиня,
той процъфти перата на не един заблудил се стих.

А мъглата чакаше да го погълне и заличи,
И никога, никога повече да не го видя.

И първообразът му го търсеше,
бе изгубил отражението си
и всеки опит да преоблече гротескния си вид
завършваше с безброй много чужди лица,
които никак не му пасваха.
Той без преувеличение изчезваше.

Да, ти, който се отпечата отвътре дъха ми,
ти, който се вряза в материка
на бликналата ми шапка,
върни се в своето пиано
и сграбчи фантома преди да се изпари,
той беше там и пак ще е,
не съм крадла и дори не ме видя.

Да, слаби са ударите на сърцето,
ако никога не го съзрях и нарисувах,
ако от ухапването на мухата му не прималеех
и не превъртях в най-широката периферия на думата.

Оттогава все гледам острите бомбета и тесните рамене,
за да доловя кога стъпките избързват.
Но не, той не идва, когато го чакам,
не нажежава въздуха.
Но когато съм с празни ръце,
с мъгла в очите, увяхнала и угасена,
той ще дойде за мен и всички ще ни видят.