автор: papacot

Секундите тракат в перпетуум мобиле
и пълнят седемте чакри със слънчево вдъхновение.
Прескачат вкапанения трап, но се давят
в морето на доживотното си спасение.

На малките вечно ще пречат часове и епохи,
и всичко по-голямо от четвъртото измерение.
А човеците дали някога ще признаят,
че имат сърца, дробове и очи на погребани?

Какво да направя с моите седем секунди?
Бих ги подарил, но са употребени и празни.
Бих си ги спастрил за следващ живот –
но там клетките са кастрирани, няма и помен от памет.

Ако ги изгоря, дали няма да се почувстват прокудени?
Не мисля… Едва ли секундите имат чувства.
Да правиш от птиците пепел, никога не е било трудно.
Обратното… Обратното винаги е било изкуство.

Моите седем секунди отдавна задават въпроси.
От онези, които рядко са имали отговор.
“Защо никой кладенец не обича вода да му носят?”
“С какво друго да тровим кръвта си, (ако няма отрова)?”…

В шестата строфа, обикновено, се пее за любовта.
Освен, ако преди това не е имало троянски войни.
Мъртви поети са тръгвали и са се връщали там.
Тук останаха само секундите на преброените дни.

На седмата своя секунда дори и Творецът починал.
Нямало как да не свършат божествените му сили.
А моята седма секунда търси причините,
които ме карат и на осмата да повтарям твоето име.