автор: Tiranozavar

Ръцете й миришат на месо. Свински флейки, свински гърди, свински шол, вратни пържоли. Пръстите посягат към месото, погалват червената му кожа, жилите, които пълзят по него като вени, после парчето месо ляга тежко в дланта й.
Мускулите й се стягат и тя изсипва месото върху кантара. Електронните му сетива трепват, очите на жената отсреща падат върху ръцете й, после се плъзват нагоре по плътта и спират в зениците. „Желаете ли да го нарежем“, ще попита тя. „Да“ чува гласа отсреща и вижда ръка, с банкнота, протегната към нея. Месото е мокро, понякога мазно, понякога лепкаво. Банкнотите винаги сухи. Езикът им е хартиен, банкнотите шептят тихо, поставени една до друга. Ласките им се нежни, взаимни и дискретни. Месото говори друг език – цветът му крещи с оранжев глас, приглушен от снежнобялата сланина като пяна. Когато държи гърдите понякога си мисли, че тази плът, мускулите между ребрата са още живи и всеки момент ще се изплъзнат от пръстите й, животното ще нададе изплашен вик и ще изчезне сред тълпата хора на улицата. Банкнотата потъва в гърлото на касовия апарат, той изплюва бележка, бележката се предава от ръка на ръка. След жената пред нея застава мъж. Ръцете му са спокойни, кожата също. Тя вижда трепването на адамовата ябълка, когато той избира месо. Пържоли, казва той. Избрахте ли си, пита тя. Тази, сочи й той, и в дланта й се отпуска мъртвата плът. Желаете ли още нещо, пита тя, докато той вади портфейла си и от него я лъхва миризма на дъб и тютюн. Не, казва той, прибира бележката и отброява банкнотите пред очите й. Докато пръстите му броят тя вижда шарените лица на парите да прилепват едно към друго и по гърба й полазва студ. Това е тръпката. Познатата тръпка, която обърква съзнанието, забива се в диафрагмата и гали с розови пръсти кожата й. Жената вдига поглед към лицето на мъжа. Иска да се убеди, че той, а не хартията в пръстите му, предизвикват това желание. Този неясен стон, който извира от гърлото й, от всичките й пори. Това е викът на тялото за друго тяло. За животинска близост, плътна като хладното мокро месо, което с доверие се отпуска в дланта й. Лицето на мъжа е спокойно, очите му не излъчват нищо, устните също. Кожата не е настръхнала, дъхът му не е накъсан. Жената отново плъзва поглед по ръцете му, до върха на пръстите. Шепотът на банкнотите я опива, тя чувства парене, което всеки миг ще залее цялото й тяло. От основата на торса до косите. Ноздрите й едва забележимо се разширяват и тогава мъжът го подушва. Стонът. На кожата, гърлото, бедрата, ръцете, вика за близост. Очите му мигновенно потъват в нейните. Чертите му се издължават, тя вижда светкавичната промяна в стойката му, изчакването на ловеца, който няма да пропусне точния изстрел, който владее точното оръжие... Защото точното оръжие е самият той. Тя е покосена и докато той връща портфейла в задния си джоб, ръцете й бавно посягат към банкнотите и с върха на пръстите си усеща в пространството топлината на другото тяло, спокойното му изчакване преди да се извиси над нея като над трофей. Поема банкнотите в дланите си и ги държи неестествено дълго, сякаш не им вярва, сякаш телата им вече не са от хартия, метална нишка и воден знак, а от ефирна материя, която приковава съзнанието й в една мисъл, в едно единствено желание. Да бъде притеглена, да опре плътно кожата си до друга кожа, да впие устните си в други устни и пусне в тялото си друго тяло. Пръстите й прибират банкнотите в джоба и посягат към месото. През материята на ризата парите утихват, а мазното месо се изсипва в найлонов плик, който тя подава на мъжа отсреща. Той казва тихо „Благодаря“ и гласът му сякаш се разпада, бълбука от гърлото му, минава през плътта й , опиянява я. Тя опитва да стегне челюсти, да се отскубне, да се съпротивлява. Поне малко. Но хватката е силна и единственото, което усеща е омекването на костите си, глухото им стържене в ставите, абсолютната невъзможност да управлява движенията си. Очите на мъжа отсреща се разширяват, устните му леко се разтварят, за да открият ръб от зъб и влажна лигавица, докато тя се свлича пред него с месото в ръка, усеща твърдия под и удара, който ще последва след миг. Болката, която трябва да я върне обратно в света, в тази реалност, в която близостта с този мъж е възможна, в света, където нещата, привличането, страстта стават по естествен начин, следват естествен, установен от цивилизацията ход. Но този път в тялото й се е събудило друго нещо. Стоновете на тези мускули не са нейни, гласът на тази плът не е нейният. В нея говорят гласовете на всички тези животни, чийто трупове тя разфасова. Реже на малки и големи парчета и умножава страданията на душите, напуснали тези тела. Защото всичко живо има душа. Дори тревата страда, когато върху нея се изсипе град и не й позволи да избуи, да покаже крехкото си тяло на слънцето, на другите треви, на света. А светът сега се е събрал в корема й. В него вселените се преобръщат и борят, гневно я ритат в слабините, после хъркат в хранопровода, дращят белите дробове, изстискват водата от бъбреците и тя чувства топлата урина по краката си, пяната, която избива на устните й, вижда мъжа вече съвсем близодо себе си. Навел се е над безпомощната си жертва, също безпомощен, изплашен и със зеници, които искат да я питат нещо. На онзи техен език, на който говориха преди малко. Какво стана, иска да я пита той, изплаши ли се от мен. Моля те, моля те, моля те, иска да му отвърне тя, да вдигне вдървената си ръка към него и да го погали. Да му обясни, че тя не е тази жена. Това даже вече не е жена. А едно животно, което други ръце ще хванат силно, ще я пристегнат в желязна прегръдка, после някой ще я удари с шило в основата на черепа, за да я зашемети и после върху врата й със стоманена и хладна тежест ще се вреже острие и от нея ще рукне топла и червена кръв, която ще удави този мъж и жената след него и после друг мъж и т. н. Тази жена припадна, чува гласа на мъжа. Този път съвсем реален, акустичен, глас, който изпълва магазина за месо, удря се в плочките по пода стените и прозорците. Моля ви, помогнете ми, казва тя, но от гърлото й извира само гъгнив звук, примесен с гъста, отровна пяна.