автор: kremik

В средата на юли тази година се навършиха 93 години от рождението на Димитър Списаревски, този най-голям син на Добруджа. Казвам това с ясното съзнание, че действително, ако не в цяла Добруджа, то поне в нейното сърце едва ли се е раждал такъв герой, дал своя живот и своята смърт за България.
И ако това звучи повече като клише, то какво бихме казали за организацията, която се създаде по поднасянето на венци и цветя пред неговата паметна плоча. В непосилната юлска горещина градския духов оркестър стоически изпълняваше своите служебни задължения, двама-трима общинари, во главе с ресорния зам. Кмет по култур трегерските мероприятия, „щатния” представител на сдружението на запасните офицери или както там се нарича тази организация и комай с това се изчерпи целият „личен” състав на официалните лица. От поканеното гражданство представители бяхме четирима, хайде, да кажем, петима души. Или, сметнато чисто аритметически, оркестърът значително ни биеше по численост не само нас, но и барабар с „официалните” лица. На които, всъщност, дори и не направи кой знае какво впечатление безлюдието на малкото площадче пред паметната плоча. Не направи впечатление и отсъствието на журналисти. Само един фотограф се появи към края, направи една-две снимки и толкова. А самият Зам. Кмет набързо-набързо поднесе служебния венец и побърза да си отиде. Все пак неделя е, човекът си има и домашни задължения.
Ето, по този „знаменателен” начин се отбеляза тази историческа годишнина.
„Пълна порнография”, както би казал един мой приятел.
И всичко това за човека, който толкова много е обичал своя роден град.
Не обичам да бъда голословна, затова, ще цитирам част от разказа на негов съратник, боен другар и приятел о.з. полковник Петър К. Петров:
„Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спаича. „Изкарайте още един „Доган”, вика, ще летим”. Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата... А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа...Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри тайната: „Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!” И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше „Летец”...
След официалната част един от общинарите, сътворил цялата организация на това честване, заедно със „щатния” представител на сдружението на запасните офицери, останаха с нас, четиримата-петима представители на граждажското общество.
Един повърхностен разрез на «структурата» на това представителство, всъщност, показва, че двама са измайсторили едно перфектно копие на самолета на Списаревски, аз от своя страна преди по-малко от месец издадах книга, посветена на този герой и баща ми, който бе моят най-добър помощник в осъществяването на тази книга. Другият, петият, не го зная кой беше, но само той си купи книгата. Общинарят и „щатния” представител не благоволиха дори да я погледнат. Нещо повече, не си направиха труда поне да ме заговорят за каквото и да е било. Все пак аз не съм написала книга за „овчарчето” Калитко, а за един от най-големите асове на родната бойна авиация. Можеха поне от уважение към паметта му да ме удостоят с малко внимание.
Но, каквото повикало, такова се е обадило. Това е отношението на общинарите към този забравен герой, това е отношението и на гражданите. След Девети септември комунистическите управници наложиха вето върху това име. А сегашните с поведението си какво правят? И колко бе прав онзи младеж от улицата, запитан от репортер на едно радио дали е чувал за Списаревски.
„Списаревски ли? Кой пък ще да е този?!”, бе неговият отговор.