автор: arty_divine

Бебето, което не плачеше

Деня преваляше, а Браян все още беше в ужасно настроениe. Така беше цял ден. По-скоро от момента когато синият нисан бе спрял пред къщата на ул. Марлборо 71. Ала Нисана беше отпрашил по-късно сутринта, докато облаците продължаваха да се сгъстяват над главата на Браян. Трудно бе да очакваш обратното у кандидат-тийнейджър, особено ако “техните са го зарязали за да отидат на почивка”. Още повече ако са го зарязали при дядо му, който беше побелял полуинвалидизиран перко на деветдесет и пет.
- Отиваме в Кейп Код, скъпи, а ти ще останеш при дядо си Стивън. Той е много мил и ще те забавлява страхотно. – бе обявила майка му миналият месец докато зареждаше прането в перално-гладачната машина.
- Къде това, в РокПорк?
- Не РокПорк скъпи, а Рокпорт. Знаеш колко хубаво е там, може да идете на плаж и да ловите риба. Ще бъде страхотна ваканция.
- По дяволите, не може ли да дойда с вас?
- Не може.

Всъщност настроението на Браян се развали още тогава и не бе преживяло нищо друго освен спад. Портативното Нинтендо бе изчерпало възможностите си да го забавлява. Дядо му нямаше кабелна телевизия и бе истинско чудо, че поне има телевизор – една от онези щайги от течен кристал, които продаваха миналия век. Имаше само ефирните програми, по които не даваха нищо друго освен новини и прогнозата за времето. А навън валеше.
Явно стареца беше решил, че му се умира.

- Стахотно лято! Ще си прекараш чудесно... – измърмори Браян.
- Каза ли нещо? – попита дядо му, който се люлееше в един от онези
стари столове, които можеш да намериш само в антикварният магазин.
- Не.
- Стори ми се че каза нещо.
- Сигурно е от скърцането на стола ти. Нищо не съм казал.
- Е добре тогава.

Дядо му четеше някаква книга направена от хартия и плюнчеше пръстите си преди да прелисти страниците. Корицата й беше толкова избеляла, че бе трудно да се определи първоначалният й цвят. В скута му се беше настанил Тоби – рижавият котарак, който може би бе връстник на Браян. Тоби мъркаше така, сякаш птичка бе заседнала в гърлото му и гледаше с влажен поглед, нещо като котешки “зов за помощ”.

Цялата работа намирисваше ужасно. Миришеше на старост, на прах и на провалена ваканция. Браян захвърли дистанционното (беше му отнело половин час да установи как работи тази антика) и се затътри към хладилника. Наложи се да го направи сам след като дядо му нямаше домакински помощник. Естествено Кола нямаше също. Трябваше да се задоволи с шоколадово мляко.
Кой пие шоколадово мляко днес?

Сигурно старецът го е купил преди петдесет години и го е размразил вчера. Може би това мляко е по-старо от баща му! Браян потрепера. Един бръмбар избръмча край него. Той изпръска каквото беше останало в устата му срещу летящият вредител и проследи полета му към тавана. Там имаше поне дузина паяжини. Бръмбара умело избегна две от тях, но третата бе доста умело изплетена и той се заби точно в центъра й. Остана да се бръмчи там – в ъгъла между стената и кухненският шкаф. Браян измуча доволно.
Тогава го видя. Четвъртит отвор с дървен капак и шнур в единият край.
Цялата идея се оформи за приблизително десет секунди в главата му. Щеше да се покачи на покрива, да се промъкне тихо до мястото над главата на стареца и да вдигне безумна олелия. После щеше да слезе бързо преди дядо му да успее да се домъкне и да обвини мишките. Или съседската котка.
Или таласъмите.

Когато си на дванайсет (на единайсет и половина всъщност, но Браян взе последните два класа за един и майка му каза, че е много зрял) действията са подчинени повече на импулс зароден някъде в тъмните недра на мозъка повече, отколкото туткави мисли обосновани в кората и подкорието.

Добре че беше оставил телевизора включен. Така дядо му нямаше да чуе как се катери по разнебитената дървена стълба. След минутка бе горе. Беше прашно, топло и задушно. Остави очите си една-две минути да посвикнат със сумрака и с ръка пред устата си бавно се запровира сред купищата кутии, стари мебели и Господ знае още какво. Светлината от уличната лампа се процеждаше през малкото таванско прозорче, а дъждът все още барабанеше по покрива. Внезапно на Браян му се прииска да кихне и той с голямо усърдие и сила на волята успя да задържи дъхът си. Замалко щеше да провали всичко.

“Сега къде беше точно мястото” – мислеше си той. – “Ако приемем че телевизорът е точно отдолу то трябва да измина поне шест крачки в дясно. Ако приемем, че това е коминът на камината, а дядо седи на две крачки от нея...”
Погледът му разсеяно се плъзна върху книгата със златна подвързия и прескочи нататък към изтърбушеният матрак. Как беше качен тук този матрак и понятие си нямаше.

“Ей, чакай малко. Защо тази книга няма прах по нея?” Браян се върна две крачки назад. “Явно старецът се е качвал скоро. По дяволите!”
Това бе напълно непредвидено и развали цялата идея. Браян отвори книгата разочаровано. Корицата беше доста тежка. Разгледа бегло първата страница прелисти напред. Беше дневник. Представляваше набор от изрезки от вестници (хартиени!), отпреди петдесет години. На места беше писано (на ръка!?) – разни разкривени ченгели, които Браян не можеше да разчете изобщо. Той върна малко назад. Зачете се в едно от заглавията. Беше странно. Зачете следващото.
Точно тогава чу дядо му да вика отдолу.

- По дяволите. – по бузите му изби руменина.
Затвори книгата и забърза към отвора. Слезе по паянтовата стълба и затръшна капака. Върна кухненският стол на мястото му и приглади косата си. Влезе в дневната с походка, която казваше “Къде беше ти? Защото аз бях тук през цялото време...”
- Браян би ли отворил вратата? Предполагам че са от службата за храна по домовете.
- Разбира се.
“Прекрасно! Ето какво ще ядем - дъртешката кухня! Винаги съм си мечтал за това.”
Браян се върна с две торби, които стовари върху холната маса. По лицето му играеше усмивка. Нещо се бе случило там на входа.
- Е? Ще ядем ли? – рече той.
- Виждам че си срещнал Карен. – каза дядо му без да вдига поглед от
книгата. - Много приятно момиче. Не мислиш ли така?
- Абе, става... - отвърна Браян с нехаен глас. - Къщата ти е много стара.
- Хубава къща – стара, но солидна. Харесвам я. Много спомени са останали тук.

Хранеха се мълчаливо. Дядото на Браян беше отворил бутилка бяло вино сърбаше от една водна чаша. Шоколадовото мляко пред Браян стоеше недокоснато.
- Харесва ли ти пуешкото?
- Става.
- Диетична кухня, нали разбираш. На моята възраст удоволствията, които може да изпитва човек се броят на пръстите на едната ръка. Даже са и много.
Часовника в дневната тиктакаше, толкова беше тихо в къщата. Беше стар механичен часовник с разкривен надпис на едната стена.
- Дядо, коя е Поли?
- Коя?
- Поли! Детето, което не плаче.
Дядо му спря да се храни за момент. Вилицата комично увисна в едната му ръка, посивелият му мустак лъщеше от пуешката мазнина.
- Аааа, Поли Дюрант! Бебето, което не плаче. – той поднови заниманието си, тъкмо глозгаше едно пуешко бутче. – Бил си на тавана.
Браян поклати утвърдително глава.
Дядо му хапна още малко ориз, оригна се, прибра остатъците от вечерята в една от книжните торби и я натика в хладилника. Кокалите изсипа в другата торба и я подаде тържествено на Браян.
- Уф! Какво да правя с това?
- Отвън пред вратата. Зелената щайга. Едно малко куче на име Рудолф от съседската къща има отчаяна нужда от витамини и костен мозък.
- Откога храната за кучета престана да върши работа?
- Откога малката джаджа дето си домъкнал от къщи престана да те интересува и взе да тарашиш по хорските тавани?
Браян поклати глава и се затътри към изхода. Дядо му почисти масата. Взе остатъка от виното и чашата със себе си.
- Предполагам, че ще имаме нужда от това. – рече той на Браян. – Искаш ли млякото си?
- Не.
- Хубаво тогава. Настани се удобно. Тази история е малко страшна и не е за малки деца.
- Аз не съм...
- Разбира се. Просто не искам да оставаш с грешно впечатление. Макар, че на твоите години аз още тичах по улицата с ожулени колене. – дядо му погали котката и отпи от виното.

Историята за Поли Дюрант се разви преди повече от петдесет години и макар малцина да бяха запознати с нея, тя изгори дупка в паметта им и я запълни с горещо олово. Никой не искаше да признае случилото се с Поли за истина, но да си кажем правичката почти никой и не вярваше. Тези които вярваха, после имаха проблеми с една институция под опеката на Министерството на Здравеопазването. Та им се наложи да напуснат работа за известно време и да се отдадат на не толкова приятни занимания.

Особнячка беше тази Поли. Имаше подготвено име за бебето дълго преди да се роди. Имаше няколко варианта за момче и момиче в съответствие със зодията, в която се роди. Искаше дете с цялата си душа и оставаше да излъже някой мъж да й го направи. Тя беше доста саможива и водеше изолирано съществуване под зоркия поглед на майка си. Така беше повече от двадесет и пет години. Но не разбирай погрешно, Поли си имаше своите почитатели, тя беше хубаво младо момиче. Само дето в главата й имаше нещо сбъркано. Все пак нека не критикуваме, божиите създания, тъй като те са сътворени по този начин, защото самият Господ Бог е пожелал така. Колкото и да не ни се иска Бог заема важна роля в настоящата история.

Поли не вярваше в донорските банки, смяташе ги за порочни. Не одобряваше “безцелното семеизпразване” тъй като беше “дяволска работа”. Не искаше и мъж.
- Не ти трябва пройдоха вкъщи! Сама можеш да се грижиш за него най-добре. – често говореше майка й, чийто съпруг я беше изоставил преди да се роди бебето. - Не ти трябва мъж, освен Господ Бог. Не и ако вярваш в доброто възпитание, малка госпожичке!

И Поли слушаше. Единственият роднина от мъжки пол, който притежаваше – братът на майка й, почина от рак на червата преди още Поли да осъзнае мъжкото начало в произхода на живота.

С какво се занимаваше Поли? Това е лесно. Тя продаваше книги. И беше една от малцината, които наистина четяха с часове. Ако беше се записала за участие в “Стани милионер” щеше да грабне наградата без да й мигне окото. Книжарницата, в която работеше Поли беше на ъгъла на Мидъл Стрийт и Юниън Стрийт, точно срещу МакДоналдс.
- Какво представлява книжарницата, дядо?
- Не знаеш какво е книжарница? Но знаеш какво е МакДоналдс?
- Да.
Дядо му поклати глава.
- Книжарница е мястото, където навремето се продаваха книги от хартия. Можеш да влезеш вътре да вдишаш миризмата на прясно мастило или на отлежала хартия. Да се ровиш из купищата различни заглавия, да поседнеш в креслото и да се отправиш на пътешествие където си пожелаеш. Да побеседваш с книжаря по един или друг въпрос с чаша ароматно кафе в ръка. –дядо му шумно въздъхна. - Не като сега с тези електронни каталози, в които можеш да се изгубиш. Ако изобщо знаеш какво търсиш.
Поли реши и го стори. Трябваше да й се признае, беше една корава мръсница, да ме простиш за езика, Браян.
- Знам доста повече, отколкото си мислиш.
- Не се съмнявам, приятелю, изобщо не се съмнявам в това. – дядо му Стивън отпи от бялото вино и както изглежда с наслаждение. – Този тип истории изискват определена доза вдъхновение за да бъдат представени както подобава. Надявам се ще ме разбереш.
Котаракът Тоби изви гръб и замърка както само той си можеше – като сешоар който аха-аха да спре ала все нещо го съживяваше.
- Но да не се отклоняваме. Вечерта е твърде кратка, а трябва и да поспим. – рече Стивън.

Поли можеше да бъде много красива като се наконти. Направи го само веднъж в живота си, но целият град говореше за това седмици наред.
Беше страхотна мацка.
Такава, която събираше погледите на всички мъже без въобще да се напряга. А както вече споменах беше и умна. Не като онези празноглави тикви, които се научават да се червосват преди да четат. Поли определено бе събрала погледа на който трябва защото няколко месеца след това излизане вече й личеше малкото коремче под блузата. Така и не се разбра чие дете носи, макар че поне дузина мъже искаха да поемат вината за това. Като не изключим и няколко женени такива. Като се замисля моралът е едно от нещата, което в историята на човечеството никога не е търпяло възход. Тя никога не излезе повече вечер. Ходеше на работа както обикновено, после се прибираше директно вкъщи, където двете с майка й се готвеха за голямото събитие.

Бременността напредна и дойде денят когато Поли роди.
Говореше се, че когато малкото бебе се подало из утробата й слънцето грейнало в родилната стая. Всички – акушерките и докторът ахнали от удивление. Бебето било чудно хубаво – с изписани устни, алени бузи и златен мъх на главата. Като се има предвид, че повечето бебета излизат на света сгърчени, сиви и сърдити това на Поли било пълна противоположност. Сякаш Поли се бе пресегнала през небето и бе сграбчила едно ангелче от Рая. Нарече го Полин.

- Кръстила го е на себе си. – отбеляза Браян.
- Мнозина мислеха по същия начин. – рече дядо му.
Оказа се че бебето бе ангелче не само на външен вид. Бе толкова послушно, че всяка майка в града й завиждаше. Като казвам “завиждаха”, предполагам сам можеш да се досетиш от висотата на твоята интелигентност, че ставаше въпрос за клюки и сплетни. Такива – зелени, жлъчни и злобни зад гърба на Поли, каквито само жени с наранена душа могат да изпредат. Разбира се, Поли отглеждаше бебето сама със своята майка, но по свое собствено желание. Не бе изоставена, нито пък вдовица, нещо което другите жени не можеха да преглътнат. Такава беше Поли – голяма лъжица за повечето усти. Всеки искаше да вкуси от нея, но на никой не можеше.

Поли и Полин – бяха винаги неразделни. Често можеше да ги видиш в парка – само двете, тъй като майката на Поли страдаше от коксартроза, а тогава операцията за присаждане на изкуствени стави бе все още скъпо удоволствие за богаташи. Двете бяха като две капки вода, сякаш детето бе заченато с партеногенеза. Бе винаги усмихнато и лъчезарно, не плачеше и не се разстройваше от непознати. Двете с Поли се разбираха така сякаш винаги са го правили, сякаш имаха някаква телепатична връзка. Това трая няколко седмици. Сам се досещаш, че разказът не би бил интересен, ако всичко се развива само по мед и масло.

- Време е да дойде лошият.
- Може и така да се каже. Лошият или лошотията, за съжаление ни съпътстват през целият ни живот. Това не направи изключение и с Поли и нейното сладко малко бебче Полин.
Тогава приблизително около Хелоуин започнаха кошмарите. Разправяха, че вещиците в града само това чакали и направили черна магия на детето. Нали знаеш от онези заклинания дето се пускат в казан билки и крила на прилеп докато се сготви хубава яхния - по пълнолуние. А него Хелоуин имаше пълнолуние. – Дядо Стивън се прозя. - Хей май стана късно. Искаш ли да си лягаме и утре да довършим?
- Ти луд ли си? – разгневи се Браян. - Разказвай!
- Добре, добре не се сърди! – дядото се ухили. – Чакай да смажа малко гласните струни.

Та значи около Хелоуин започнаха кошмарите на Поли. Майка й почина само седмица след това и наречи ме проклет глупак, ако това бе просто съвпадение. Всички бяха убедени, че в къщата на Поли има магия. Дори пастора. Във вестниците писаха за това. Да точно онези изрезки които си видял на тавана. Историята се предаваше от ухо на ухо и вероятно е малко преувеличена с времето и с разказването, но бе приблизително следната.

Съседите на Поли – семейство Патерсън, мила двойка старци чийто син бе загинал преди години във войната в Афганистан се оплакаха от среднощни викове, които продължавали дълго след полунощ. Те не можеха да повярват, че виковете са на малкото ангелско същество. Та кой ли би повярвал.
“Като демонски викове от преизподнята!” – се вайкаше старицата. – “Горката Поли, какво и се стовари на главата... Горката Поли!”

Случи се това, което мнозина искаха да се случи. Поли започна да вехне. Не излизаше толкова често в парка, а ако я мернеш – забрадена с черна жалейка тя ще профучи край теб и няма да ти каже “Добър Ден”. През деня Полин бе същото сладко същество както й преди и никой не можеше да повярва на думите на Патерсън. Разбира се имаше и други свидетели – пощальона Денис, който рано призори минавал оттам с колелото разказа, че изведнъж чул такъв исполински рев, че насмалко да се обърне в лехите с цветя.

“Идваше право от Къщата на Поли. Сякаш разрязваха стар кораб с огромна резачка. Не знам къде го побира тоя глас това бебе.” - кръстеше се Денис.
И така минаваха дните, а те се превърнаха в седмици. Поли беше набожна и потърси помощ от църквата. Пастора не одобряваше нейното безбрачие и й го заявил в прав текст. Тя му отвърнала, че е сключила съюз с Господ Бог и ще отговаря само пред него. Казала му, че от него като посредник на Бога се иска да се грижи за паството си.
Какво знаеш за екзорсизма, Браян?
- Не много.
- Не много или нищо? Едното е да преливаш от пусто в празно, а другото обратното.
- Май нищо.
- Туй то! Ако те попитам дали тези гащи дето си ги обул са твои сигурно пак няма да си сигурен.
- Мои са.
- Екзорсизмът, Браян е изгонване на демоните от човек, който се смята за обладан. Пасторът ръкомаха с кръста и библията, произнася молитви, използва различни амулети и изобщо държи се арогантно както когато момиче иска да разкара някое момче от което не се интересува и го намира за досадно. Надявам се ме разбра.
- Разбрах!
- Екзорсизмът, който пастор Мартин направил на бедната Полин изобщо нямало никаква полза от него. Нещо повече, с нищо не показал, че в бебето се е вселил какъвто и да било дух. Пастор Мартин се постарал да направи всичко както си пише в църковните книги, ръкомахал оживено, редял молитва след молитва коя от коя по-силна. Задимил цялото помещение с тамян, та после Поли трябвало да проветрява с дни. Пасторът извикал всички Архангели на помощ – Михаил, Гавраил, Рафаел и Азраел. И те не могли да помогнат. Бебето го гледало учудено, усмихвало му се и все така си гукало в малкото креватче, а през нощта, когато заспяло вдигало целия квартал на крака с ужасните си викове и крясъци.
Поли показала на пастора следите от нокти в малкото креватче, които Полин оставила с неподозирана за бебешкото тяло сила и ожесточение. На сутринта обаче, щом се развиделяло всякакъв спомен изчезвал и Полин отново била онова сладко малко бебенце, което всички познавали. Само дето Поли ставала все по-мрачна и по-затворена в себе си.

На другият ден Пастор Мартин дошъл заедно с един негов колега от Бостън, който бил специалист в областта на екзорсизма. Те влетели в къщата като орли, запалили кадилниците, поставили кръст и библия във всеки ъгъл, залостили здраво вратите, коленичили на пода и започнали да нареждат молитви. Патерсън казаха, че нареждали цял ден без почивка. Голямо нареждане било. Спирали само да пийнат малко вода и да вземат причастие. Накрая, когато денят превалил те били убедени, че дори и да е имало дух той вече бил подвил опашка.

Същата нощ от къщата на Поли се разнасяли викове и стенания не по-слаби от друг път. На следващият ден Патерсън, които също хранели големи надежди обявили къщата за продан и се пренесли в старчески пансион – от онези правителствените дето получаваш безплатна храна и млади цицорести медицински сестри следят да не пукнеш в съня си.
Пак дълго издържали, ако ме питаш.

Поли обаче не се отказала. След провала на църквата, тя се обърнала за помощ към модерната медицина. Е по онова време не е била толкова модерна както сега, но хората не се оплаквали. Е оплаквали се от сметките, но това е друг въпрос. Полин била приета в детската болница в Бостън, откъдето я прехвърлили към новооткритото по това време звено за изследване на сомнипатията в Бостънският Медицински Център, което било под опеката на Бостънският Университет.

Лекарите били много любезни и обяснили на Поли, че екзорсизмът бил като плацебото в медицината. Помагал на тези от хората, които вярвали в него – по метода на внушението. Полин разбира се била само едно малко бебенце и нямало как да се поддаде на каквото и да било внушение по простата причина, че мозъкът и не бил достатъчно развит и тя нямала нито житейски опит нито реални спомени на които да се позове. Затова те щели да проведат редица изследвания, които да покажат какво точно се случвало в главата на Полин.
Изследванията отнели няколко месеца. През това време бедната Поли беряла страхове каквито само тя си знаела. Пътувала през няколко дни до Бостън, оставала там понякога със седмици. Лекарите изследвали Полин за всичко, което се сетиш и за всичко, което позволявало малкото бебешко тяло. Изследвали я за нарколепсия, катаплексия, нощни кошмари и различни парасомнии. Опитали се да обяснят кошмарите й с въздействието на циркадните ритми. Изследвали я дори за сомнумбулизъм. Как са го направили на бебе, което не може да ходи не ми побира ума.

Направили енцефалограми, компютърни томографии, ядрено магнитен резонанс, доплер, артериографии - изследвали всяко кътче на мозъка й – в будно и заспало състояние. Сравнили резултатите. Направили изследванията повторно, точно като на онзи филм за д-р Хаус. Сравнили резултатите отново. Единственото, което можели да кажат е, че мозъкът на Полин бил съвсем нормален по време на бодърствуване. Нормален по всички стандарти на бебчетата. По време на сън обаче бил хиперактивен – няколко пъти повече отколкото този на възрастен човек. Излизало, че Полин живеела втори живот насън. И този живот не бил особено приятен.

Когато това не помогнало да облекчат симптомите се обърнали към психиатрията. Ако докажели, че нощните проблеми на Полин се дължат на някаква психоза или друго душевно разстройство това щяло да бъде пробив в медицината. Предложили на Полин лекарства за облекчаване на симптомите, но майка й категорично отказала. “Няма да ми тровите бебчето и без друго болестта дето я има го трови достатъчно!” – рекла Поли на лекарите.

Тъкмо когато нещата отивали отново към провал се появил онзи лекар от Пенсилвания с неговото ново откритие.
Уф че ми пресъхна устата!
- Дядооо! Не спирай.
- Само да наквася тези пресъхнали и напукани устни. - дядото доля чашата и жадно отпи няколко глътки. - Ще дойдеш на моята възраст ще има да виеш от болка.
- Няма! Ще си прехвърля мозъка в синтетично тяло, като на Дейвид Касиди.
- Този клоун! И изобщо не мога да разбера що за хора са тези, които искат да слушат синтетичен глас.
- Касиди е върха! Песните му са върха!
- Върха на щуротията, ако питаш мен. Би трябвало да го затворят в лудница. И от време на време да го показват по новините за назидание на останалите пръцльовци като него.
- Дядо, ти нищо не разбираш от модерна музика. Продължавай нататък с разказа. Какво направил онзи доктор от Филаделфия?
- Не съм казвал, че е от Филаделфия. Откъде ти хрумна?
- Каза от Пенсилвания. Откъде другаде може да е?
- Ех, че всезнайко съм имал тук. Следващият път ти ще разказваш.
- Продължаваааай!
Стивън се ухили под мустак и погали котаракът Тоби по гърба.
- Докторът от Пенсилвания бил създал нов уред за визуализиране на съня за който по-късно получи Нобелова Награда. Сега той се използва широко в медицината и криминологията. Та както се оказа по-късно жената на този доктор заведе бракоразводно дело срещу него и доказа с помощта на собственото му изобретение, че й изневерява с една стажантка. – дядото се ухили. - С неговите камъни по неговата му глава, нали така?
- Разсейваш се!
- Тогава разбира се методът не бил толкова съвършен както сега. Образът бил черно-бял, размазан, имало много смущения от други процеси, които се извършвали в мозъчната кора и подкорието. Сензорите не били достатъчно чувствителни. И изобщо по онова време мозъкът бил последната непревзета от медицината крепост по простата причина, че в него се извършвали жизнено-важни процеси, които нямало как да бъдат измерени.
Ето защо, когато този доктор дал на медицината телескопа, с който да надзърнат в мозъка те с удоволствие му връчили Нобелова Награда.
- И жена му го напуснала.
- Е сега! Няма пълно щастие. – старецът отпи отново от чашата. – Ух, че хубаво. Аз доста бих се поколебал коя от двете да избера – старата мърморана или младата стажантка... Я изтичай да донесеш малко лед!
- Дядооо!
- Може и да си лягаме ако искаш.
Браян се надигна мърморейки. Донесе каничка с неколцина кубчета лед и я подаде на дядо си.
- Забрави лъжичка. С какво ще ги пускам сега?
- Продължавай!
- Окей, предполагам че този път може да направим компромис. - Стивън изсипа кубчетата в чашата и нежно я разклати. - Така хем се освежи, хем ще имам за повече. С един удар два заека!
- Да не си посмял да спреш още веднъж!
- Добре де, добре! Уф че си припрян. Че какво ще му е удоволствието от разказването, ако не поспра за момент да си почина и да ти поопъна малко нервите.
Браян скръсти ръце на гърдите си.
- Е?
- Както вече ти казах – продължи разказът дядо Стивън. - образът бил неясен и много размазан. Това, което лекарите видяли обаче ги накарало да пребледнеят като платно. Направо им настръхнали косите. Направили няколко сравнително ясни кадъра, в които... е как да го кажа по друг начин... имало доста насилие. Един човек наранява друг с подръчни средства и материали. Както се оказало впоследствие на различните кадри извършителят бил един и същ – имал доста грозен белег на лицето, ала жертвите били различни всеки път. Излизало, че малката била своего рода медиум. Приемала образи за събития, които се случвали по друго време и на различно място и ги препредавала. Естествено само на сън. Била нещо като релейно-предавателна станция във време-пространсвения континуум.
- Господи!
- Лекарите изпратили материалите на бюрото за криминалистика. Те от своя страна провели мащабно разследване. Преровили цялата база данни, която имали за последните петдесет години. Преровили и по-старите архиви, още преди компютризирането на системата. Свързали се с ФБР, както и с други бюра по целия свят. Разпитали други медиуми и парапсихолози, но не постигнали никакъв напредък. Така и не разпознали човека от сънищата на Полин. Решили, че те се отнасят или за далечното минало извън техните записи или за бъдещето. Запазили ги за черни дни и приключили случаят.

Докато траяли изследванията обаче, кошмарите на Полин секнали. Не станало изведнъж – първоначално се разредили, ставали все по-редки и по-редки, докато накрая спрели съвсем. Това било голямо облекчение за Поли и не толкова за лекарите, които така и не успели да установят причината за тези съновидения. Малко били разочаровани от този факт.

Лекарите не показали записите на майка й. ФБР категорично се противопоставили на това, а и те щели само да разстроят и без това изтормозената Поли. Обяснили й, че тази както много други способности, с които се раждат бебетата впоследствие закърняват и се изгубват безследно за да дадат път на нови по-социално приемливи такива. Така например бебетата се раждат със способността да плуват, която после изгубват. Или пък способността да разпознават близки по външен вид животински лица, за сметка на човешките лицеви детайли, които се оказват по-значими в социалната сфера. Поли не обърнала голямо внимание на обясненията, била достатъчно щастлива, че кошмарите секнали.

Стивън отпи остатъка от виното и премляска доволно с устни.
- Това ли е? – извика Браян, а гласът му поразително приличаше на сирена.
- Ти как би искал?
- Струва ми се, че не е всичко.
- Струва ти се или би искал историята да продължи?
- Мисля, че не си ми разказал всичко.
-Ех, така ми се спеше, ама ще се понапъна още малко. – рече Стивън и се прозя отново. – Малката Полин растяла и малко след като кошмарите спрели, тя направила една годинка. Скоро след това проходила. Изглежда щастието отново споходило Поли и нейното малко ангелче и слънцето отново греело на тяхната улица. В съседната къща се настанили нови собственици – младо семейство и техният малък син. Полин скоро си намерила и приятел.
Но не щеш ли обаче един ден Поли получила писмо по пощата. Било анонимно, нямало подател нито обратен адрес. В него пишело горе долу следното:

Скъпа Поли, кошмарите на дъщеря ти не са секнали, а само временно преустановени. Дъщеря ти е реинкарнация на много лош човек живял много векове преди нашето време. Не се опитай да се свържеш с мен.
Пътят, които ти предстои ще бъде много труден!
Ще се моля за двете ви!

Можеш да си представиш какъв шок преживяла Поли. Щом прочела последният ред, тя заридала. После я обзел гняв и започнала да блъска по каменния зид докато не си разкървавила ръцете.
- Дядо, какво е реинкарнация?
- Що за училище посещаваш? – изпъшка Стивън. - Тези твои учители трябва да ги дадат под съд.
- Посещавам виртуалният клас на професор Магна.
- Ах да, тези виртуални ала-бала измишльотини. Няма го сериозният поглед на учителя, срама когато не си знаеш урока!
- Ще ми кажеш или няма?
- За какво говорехме?
- Какво е реинкарнация.
- Прераждане, момче. Означава, буквално преведено: “Да бъде създаден от плът наново”. Метафизическа доктрина застъпена в почти всички религии, макар и отбягвана от Християнството. Но като възпитаник на професор Магна това би трябвало да се сетиш и сам.

Поли продължила да живее живота си, макар и със свито сърце. Наблюдавала дъщеря си как расте с всеки изминат ден, а сънят и ставал все по-къс и по-къс. Вечер се молела, а после дълго след като Полин е заспала четяла книги. Дебели томове, които примъквала от книжарницата, в която работела. Запознала се с основните религии, които проповядвали реинкарнацията, изчела дузина метафизични трудове. Търсела отговор на това, което я измъчвало.
Малко след като Полин навършила шест години, тя започнала да ходи на сън. Поли била съкрушена. Кошмарите се възобновили, макар и не толкова силни като преди. Косата на Поли посивяла, стойката й се прегърбила, очите й хлътнали, лицето и се изпило. Самата тя започнала да сънува кошмари, не че я обвинявам. Колкото и силен да е човек в своята вяра има лимит това, което може да понесе.
Кошмарът, който сънувала Поли бил един и същ. Дъщеря й става насън, отива в кухнята, взема кухненският нож, промъква се в спалнята на майка си и забива ножа право в сърцето й. И това всяка вечер – отново и отново. Имала чувството, че попаднала в някакво адско колело, което се въртяло и единственият изход бил този от който връщане нямало.

След поредният Pavor Nocturnos* тя се събудила, замо за да установи, че отново е сънувала. Въздъхнала облекчено и се загледала в тавана. Можеш да си представиш какво било учудването й, когато установила, че шарките по тавана не били същите като тези в нейната спалня. Помислила си, че нещо лошо се е случило и са я преместили в болница.
Разридала се.
Над нея веднага се надвесило лице. Било бяло хубаво лице на млада жена, която благо й се усмихнала.
- Кажи миличко! – рекла жената.
Поли се опитала да каже нещо, но от устата й се разнесло само бебешко гъргорене.

Тялото на Поли Андерсън бе открито в собствената и спалня, на леглото в което четяла книги дълго след полунощ. В сърцето и имало забит кухненски нож, ръката и се била свлякла и кръвта капела върху пожълтелите страници на Материя Облечена в Чувства на Фред Алън Улф. Било точно като в кошмарите й. Малката Полин Андерсън така й не разбрала какво е извършила. Била отведена от служителите на един социален дом и никой повече не чул нищо за нея.
Старецът надигна шишето и изцеди последните капки в устата си.
- Това беше най-голямата измишльотина, която съм чувал. – извика Браян.
Дядо му го погледна, почеса брадата си и каза:
- Можеш да вярваш в това, което ти казва сърцето или в онова, което ти казва разума. – той помилва котарака Тоби и се усмихна. - Изборът е твой Браян.
- И все пак, как разбра всичко това? Откъде знаеш какво е сънувала Поли, когато се е преродила? Ами откъде знаеш за сънищата на Полин? Нали било строго секретно?
- Аз отивам да си лягам, Браян. Ако желаеш може да продължим беседата утре докато ловим риба в езерото.
- Лека нощ!
- Измивай си зъбите и лягай! Майка ти така ми заръча.
- Добре, мамо!
Старецът пусна бутилката на пода и се надигна от люлеещия се стол. Тоби скочи на пода и се протегна. Браян проследи гърбът на отдалечаващият се старец и щом изчезна иззад вратата, надигна възглавницата и извади оттам книгата със златна подвързия. Отвори я и започна да разглежда изрезките. Прелисти няколко страници и стигна до една на която пишеше за смъртта на Поли Андерсън. Имаше цветна снимка на малката Полин и майка й пред тяхната къща. Къщата, в която се бяха разиграли събитията. Къщата със сивият покрив, каменната алея, малкото тясно стълбище, което водеше към дървената веранда, голямото дърво с люлка на най долният клон. Колкото повече Браян разглеждаше снимката толкова повече краката му се подкосяваха.
Малко по-малко, той я разпозна. Къщата на Поли Андерсън бе къщата, която бе купил дядо му след нейната смърт.

“Хубава къща – стара, но солидна. Много спомени са останали тук” – бе казал дядо му.

Светът се завъртя около него. Размаза се.
Ръцете му се разтрепериха, косъмчетата на предмишниците му настръхнаха. Зениците на очите му се разшириха, а по челото му изби пот. Той с мъка преглътна. Две писма изпаднаха от книгата на пода.
Нямаше грешка.
Той държеше в ръцете си дневника на Поли Андерсън.
Едното писмо беше старо, измачкано и пожълтяло. По него имаше следи от засъхнала кръв – вече с цвят на карамел. Това беше писмото от неизвестният подател до Поли. Другото писмо бе от жена на има Алва Майден. Почерка беше красив, женски и макар да бе ръкописен, Браян лесно го разчете. Писмото започаше така:

Скъпи господине/госпожо!

Казвам се Алва и преди много години живях в тази къща.
Бих искала да отнема малко от вашето време, за да ви разкажа моята история и историята на жена на име Поли Андерсън. Но преди това искам да ви помоля за една скромна услуга.
В една от спалните, тази която гледа към липата в двора, вляво от вратата има една дъска, която е подвижна. Под нея има един дневник със златна подвързия...

Край

Pavor Nocturnos, лат. – кошмар

13/09/2009
Йовил, Великобритания