автор: milcho

Тази история е сравнително кратка. Като такава я започвам днес рано сутрин, а каква ще се получи не знам.
Течеше един международен симпозиум. По-скоро изтече : )… и както му е реда организирахме за нашите международни гости така наречената социална програма и къде, къде да ги заведем и решихме в една българска светиня – Боянската черква. Знаете я. Едно време даже на банкнотата от старите 20 лв. имаше образа на Десислава изографисана от неизвестен майстор. Неизвестен, неизвестен, ама наш. И отиваме с един бус до черквата, която разгеле се оказа отворена. Който не е ходел там, да побърза. Има фрески от 11-13 век! И не са фрески ами са си направо картини. А пък Ренесанса в Европа започва едва през 13-14 век. Е, не са като тия на Джото, ами и рисунките му в капела ди Скровени в Падуа и във Фиренце са изписани най-малко 100 години след тези на Боянския майстор Вълчан! Ауууу…! Как звучи Майстор Вълчан и сеньор Джото ди Бодоне. Не знам какво е рисувал майстор Вълчан, т.е. Вълчанчо като малък - може би и той е рисувал овца като малкия Джотко. И после е станал голям художник - наш. Абе май доста хора наблягат на овцете – да вземем например и Малкия принц, Антоанчо, и той. Та затова и ЮНЕСКО е обърнало внимание на Боянската черква и я е включил тая малка църквица от склоновете на Витоша в списъците си. Т.е. има защо.
И си купуваме билети, най-честно за цялата група и разбира се си плащаме най-честно и за екскурзовод. Пада ни се един господин, който ни строява буквално в две редици. Знае си урока за 6-ст. Вкарва ни на 2-3 групи в черквицата и си изпява тропара. Не пропуска да спомене колко сме велики българите. Тона му обаче ме дразни. Звучи едно нафукано, приповдигнато или по-скоро назидателно. Виждате ли, демек, колко сме велики ние, а вие, трева да пасете. Гледам как слушат командорския му английски редови англичани-професори, и такива от немско и Италия, а и от други съседни нам братски страни и кимат „виновно” с глава. Напомня им се непрекъснато да не се докосват до никоя стена, да стоят на почетно разстояние, да се навеждат за да не си шибнат главата и да не драскат по стените, като варвари и т.н. и други полезни и не до там съвети. Тоалетната е на двора, допълнят…
Излизаме на двора. Там е паметника на царица Елеонора. Тя, която е спасила боянската черквица да не я сринат „новите боянци” за да дигнат там нова черква. Зер старата е стара и порутена. Абе, съборетина. Има още разни гробове и т.н. и нашия гид продължава да ни просвещава, за туй и онуй. Идва края на беседата. Аз все пак се решавам, да благодаря от името на всички на господина и му казвам, „Благодаря Ви за изчерпателната беседа”. И тук, вече съвсем не по канона той се обръща към мен и троснато ми отвръща: „Има защо”.
Аз свивам уши и се отдалечавам с останалите гости в посока към изхода. На езика ми са няколко непреводими български слова употребявани, често в нашия беден по време на детството ми софийски краен квартал обитаван най-вече от гальотаджии, месари, бакали, обущари, бозаджии и др. Добре си мисля, че не разбират български и се изчервявам. Има защо.

Това е историята. Тя по подхожда за цикъла "Ню Бай Ганьо". По скоро за байганьовщината. Май това си е нещо генетично. Няма как. Но сигурно има защо.

Но не бих подхванал тази тема, ако преди няколко дена не бях посетил манастира Тимиос Продромос (св. Йоан Кръстител) в Северна Гърция – близо селцето Пиерия в област Верея. Там, до Виргина се намира гробницата на Филип Втори, бащата на Александър Велики, а до Науса е училището където Аристотел е възпитавал малкия Александър и го е будел с думите: „Ставай Александре, чакат те велики дела!”.

Там ни заведоха, след поредния научен симпозиум, на съответната социална екскурзия. Има с какво да се похвалят и нашите домакини, гърците. Неочаквано за нас автобуса ни кривна по едни тесни пътища и спря на един малък паркинг. Долу, в каньона, шумеше една голяма река. После разбрахме, че е било язовир на реката Алиакмонас, от който дори Солун пиел вода. Пред нас беше едно малко манастирче. До входа му течеше чешма, със студена вода. Тази визита не беше обявена в програмата и явно местните авторитети, представяни от една приятна госпожа и една екскурзоводка, бяха решили да ни покажат и още нещо.
На входа на манастира ни чакаше самият игумен дядо Порфирий. Достолепен свещеник с дълга бяла брада и приветливо усмихнат. Не говореше английски, но нашата преводачка умело се справяше и почти онлайне следваше думите му. Един по един ни представиха: от Англия, Германия, Сърбия, Русия и др. Като чу България, отеца се зарадва видимо и от тук натам ние бяхме негови фаворити. Имаше защо.
Оказа се, и той веднага наблегна на това, че тук има мощи на разни светци, но най-ценните били на св. Климент Охридски - част от черепа му. Пренесен в манастира по божията воля още през 12 век. Никъде до тогава не бях чел или чувал за такива мощи на св. Климент извън Охрид и бях доста изненадан. Поинтересувах се, дали не е друг Климент. Не, беше отговора, същия е, този архиепископ от Охрид, който е превел светите писания от гръцки на български. Забележете, не на славянски, а на български, каза отеца. Обиколихме манастира на който старите черкви бяха издълбани в карстови скали. След това ни поканиха в черквата, главната черква, където бе отслужена в наша чест - на всички участници, света литургия и бяха изнесени мощите на светците на манастира.
Тръпнех от нетърпение да видя и да се докосна до мощите на св. Климент. Бях последен в редицата. Отец Порфирий отвори кивота и избърса челото и темето на св. Климент с едно памуче-пад, понеже то беше покрито с капки влага. Вероятно това е от смяната на температурата си помислих аз. Поклонихме се и се докоснахме до тази светиня. Отеца затвори кивота и го внесе зад олтара, в ризницата на манастира. Но преди това, когато минах покрай мощите, ми подаде това падче, попило влагата от главата на св. Климент Охридски. Смутен, го прибрах в джоба на ризата си. После ни поканиха, в една зала за гости и ни черпиха с локум и който искаше се разписа в книгата за гости. Написах, че съм завършил Университета „Свети Климент Охридски” в София.
На излизане отеца ни чакаше всички усмихнат до изхода на манастира, където имаше малка лавка със сувенири. Той ни подаряваше и по една книжка – гид за посетители. Няма на български, преведе думите му, усмихвайки се преводачката. -Ето една на английски за вас. Но се надявам, че ще я преведем и на български. Благодарих, и му целунах ръка. В автобуса отворих, красивото издание и се загледах в снимката на кивота в който се съхраняваха мощите на св. Климент. Отпред, където трябва да е лицето имаше златна култова маска. Много по-стара по произход, като тези от Микена, на Агамемнон. Имаше и снимки от брошури – тогава книги, от 1784 г (18 век) вероятно житиета на св. Климент Охридски. Така пишеше по гръцки на титулната страница на едно от тях: „Житие на светия отец КЛИМЕНТОС Архиепископ Български”.
Така е, казах си, прав е отец Порфирий, трябва да се преведе и на български.
Има защо!

Милчо КИРИЛОВ

София, 2009-09-12, 06:35 ЕЕТ