автор: jantreya

Сега когато бившите вихрушки
на чувствата утихнаха внезапно,
и примирих се с хищното бездушие
на нищото в невидимата лапа,
вървя сама.
Пространството огъвам.
Под крачките скимти деня ми празен.
Дали вървя? А може би потъвам?
Кошмар неизлечим, но не заразен.
Затварям се - врата пред битието,
оповестило моята ненужност.
Замръзвам. И започвам от сърцето,
което възприемам като чуждо.
Не вярвам в плодотворната промяна.
Безсилна съм да чакам плодовете.
А как я исках,Боже?! Като манна,
но празни ми оставаха ръцете.
Остава ми да пия тишината,
с вкуса на студ и хапещи въпроси .
Кроя платно, втъкало самотата,
което като мантия ще нося.