Много често спомените остават забравени,заровени в паметта на човек,понякога дори за цял живот.Много малко ни е необходимо,за да ги отключим и преосмислим.
Един сън, може би...
Едно море,един бряг,едно небе и едно слънце,които са откъснати от света.И ние двамата.Движим се по брега,там където вълните играят с пясъка,тласкани и връщани от дишането на морето.Водата мокри краката ни.Небето е синьо и чисто.Над нас се гонят весело две чайки.Слънцето е забравило да се движи и ни обгаря с топлината на лъчите си.Внезапно се обръщаш към мен,ухапваш ме по носа и побягваш успоредно на морето.Втурвам се след теб.Бягам с всички сили и викам.Ти също.Вече съм уморена от тичане,когато виждам как пясъка те поглъща.
Ти бягаш.Да ,но потъваш.
И докато стигна до теб...вече те няма.
Едно последно потръпване на пясъка и всичко става,както си е било.
Оглеждам се.Не, не е илюзия.
Ощипвам се там където ме ухапа и отварям очи.Нищо.Чайките се гонят ,но не в кръг,а назад към линията на хоризонта.Слънцето се разделя на две и половините започват да залязват в противоположни посоки.
Търся сянката си.
Няма я.
Когато си между две слънца,нямаш сянка.