автор: Princesssa

Дори котката я гледаше тъжно. Почти разбиращо, но с лек упрек.
Тя обаче не обърна внимание на последното. Продължаваше да опакова багажа си стремително, със замах и без капка колебание. Мислеше да го превърне в ритуал, в силното начало...на едно ново начало. Или в носталгичния, но задължителен край на една епоха. Не се получи.
. В крайна сметка реши бързо, без излишни чувства и ненавременни емоции да прибере всичко. Не напредваше с желаната бързина. И как иначе? Та нали всяка дреха беше спомен, а всеки спомен късче от теб, с което трудно можеш да се разделиш току-така.
Черният пуловер. Или поне е бил черен. И е бил пуловер. Някога. Сега приличаше по-скоро на парцал за под-развлечен, избелял, но събрал в себе си толкова топлина и толкова прегръдки, че просто нямаше как да не го вземе със себе си.
И червената рокля. Дъждовната. Невероятно ефирна, нежна, съблазняваща. Всеки път, когато я обличаше навън почваше да вали, а тя никога дори не се замисли дали това излиза извън границите на нормалното.
И някакви дънки, които може би някога са били светлосини. Сега бяха просто светли, миришеха на море, пясък и залез . Бяха станали свидетели на най-романтичната история, която светът познаваше. И просто нямаше как да не бъдат сложени в препълнения куфар.
Усмихна се- любимата й черна пола. Строга елегантност, лека цепка...и крак, умопомрачаващ съзнанието. Особено мъжкото. Поредната усмивка-този път дяволито-доволна. Вземането й беше по-сигурно от това, че през зимата вали сняг.
Сламената шапка. С нотки на аристократизъм. Беше я носила само 4 пъти, но си остана любов за цял живот. Нищо, че сега имаше десетки други шапки, които бяха далеч по-практични и по-впечатляващи.
Ризата на каре в безбожната комбинация от лилаво и оранжево. Имаше време, в което вярваше, че дори подобно нещо би й отивало и по-странното беше, че наистина беше така. И нея взе. Да помни какво никога не бива да носи. Колкото и прекрасна да се чувства. Все пак красотата си е красота, но стилът и класата не идват току-така.
Проклетото пухкаво същество още я наблюдавеше с укор от прозореца и дори измяука недоволно.
Тя продължи да опакова живота си (или поне „дрешната” му част). Шалът в морско синьо. Ако не го вземеше щеше да извърши предателство, граничещо с ерес. И го бутна някъде между чорапите с пръсти на звездички, които беше убедена, че няма да обуе в този си живот и сакото с невъобразима строгост, с което ходеше само на погребения.
Котката пак измяука. По дяволите, това животно наистина я караше да се чувства като престъпница! Доприбра нещата си и след час и половина приключи.
Краят беше поставен, предстоеше новото начало.
Котката огледа изпразнения гардероб, кухите чекмеджета, самотните шкафове и възмутено напусна стаята.
Тя въздъхна. Виновно. Знаеше, че утре спомените ще бъдат подредени другаде, а историите им ще си останат все същите-умиляващо-нежни... И все пак-угнетяващо си беше да гледа тази празна, празна стая. Без дрехи. Освен една.
На закачалка, сякаш висяща във въздуха, с достолепието и величието на бяла нежност и традиция, стоеше сватбената й рокля.
Нямаше как да не се усмихне въпреки всичко. Заради нея опокова всичко останало. Но си струваше.
Утре се омъжваше.