автор: joy_angels

- Никоя мома, сине, не е по-важна от добруването ти. Но ако ти е легнала на сърце, няма добруване без тая мома.

Дядо Марко стоеше до вратника към задния двор и с огромния си хайдушки нож цепеше тънки дръвца на подпалки. Отвреме-навреме обърсваше ръце в пояса, а после изтриваше и чело и пак продължаваше. До него Горан, извадил риза над потурите и с навити над лактите ръкави, удряше ли, удряше с брадвата. Старецът му хвърляше по едно око, че беше видно – момчето беше телом тук, ама умът му рееше другаде. Като нищо можеше да се осакати.
- Ходи ли веке?
- Ходих... – отвърна Горан и замахна. Не уцели средата, та по-голямата част от пъна падна до дръвника, като тежка мъжка дума. Другата отхвърча като женска глъч към плевника.

Дядо Марко огледа разхвърчаните трески по двора – нямаше го тук туй момче и това си беше. Делник ли беше, понеделник ли, света неделя ли беше, Горан си ходеше като отнесен и ако вършеше нещо, тялото му го вършеше по памет, а мислите му все по Биляна тичаха. Нямаше човек в селото, дето да не е наясно с любовта им, даже и бръшлянът по комшулуците ги знаеше. Но като бяха рекли братята на Биляна “Малка е за женене, и чеиз има още за правене” и туй беше.
- И?

Не обичаше дядо Марко да тегли думите на внук си. Ала момчето треска го тресеше, откак говори с големия брат на изгората си.
- Година време да чакам. Да порасне. Да си довърши чеиза – отвърна и още едно дърво хвръкна към плевника.
- И после?

Момчето говореше на пресекулки, ризата му беше цялата мокра, а то удряше и удряше с брадвата като в несвяст.
- Чакай малко – спря го дядо Марко – стига си млатил! Друго има ли?
- Заминавам. Утре на ранина тръгваме за гръцко. Дирели се аргати дори зиме и добра била платата.
- Как така заминаваш? – болка жегна стареца. – А Биляна?

Горан смръщи вежди:
- Сто гроша венчинина не ми стигат. Братята й я увеличиха. За година време белким ги събера. Ако не успея, ще я дадат на друг. И Георги, чорбаджи Любчовия син, и той я искал.

Дядо Марко попипа лице с длани. Брей, не беше на добро тая работа... Един за друг бяха Горан и Биляна, но види се, имаше да им белеят косите от ядове.
- А Биляна що иска, знаеш ли? – попита на нов ред старецът.

Горан понечи да замахне с брадвата, но тъкмо я дигна, отказа се и отпусна ръце:
- Мене иска. Рече – ще ме чака. Ако трябва година, ако трябва – две.

Угрижи се дядо Марко. Но що можеше да стори? Види се, Билянините братя искаха да продадат хубостта й добре. Чеизът беше само повод. Че нали чеизът се почваше дорде момата беше още бебе в люлка? А Биляна беше не само хубава, но и сръчна – канеха я по всички седенки да помага на дружките си за техните дарове.

Не му мина на дядо Марко тревогата ни кога внук му замина, ни кога се разчу из село, че Биляна се изнищила от мъка. Ходела като сянка из селото, тъгувала по либето си. Нямало я по седенките, а и у тях спряла да кани други моми да й помагат. И от Горан не идеха вести – жив ли беше, добре ли беше – старецът разбираше само от семействата на другарите му, с които беше заминал.

Дойде ден – аргатите се върнаха, но Горан го нямаше. Добра била платата му, рекъл да поостане. И дорде дядо Марко се чудеше като каква работа беше станала, Билянините братя застягаха сватба. Георги имаше парите за венчинината още преди година време. Имаше той всичко освен едно – сърцето на Биляна.

И братята, като искаха доброто за сестра си, бяха дали дума, че ако Горан има парите – той ще е. Мъжка дума беше това, но и изпитание. Ако не можеше да събере венчинината, ако не знаеше как да намери още сто гроша, как щеше жена да гледа, как щеше деца да храни?

Биляна знаеше – сурови бяха братята й, но и думите им прави бяха. Затуй се радваше, че дадоха срок на Горан, а не го отбиха съвсем. Братята й знаеха, че Горан е единствен на сърцето й. Но я болеше, че утро след нощ се нижеха като охридски бисери, а либето й го нямаше. Колкото по-дълга ставаше броеницата, толкова повече растеше мъката й, а и страхът й: Ами ако Горан не успееше? Ако я дадяха на Георги? Какво като щеше да има ядене за цял живот, ако залците ката ден й присядаха?

И малко след като Горан замина, измисли хитрина. Рече на братята си, че иска везано платно за постелите да направи, дето никоя мома наоколо не е имала в чеиза си. Поиска най-тънкия памук да й донесат от тържището в Солун и почна да преде. Не искаше да вика дружки да й помагат, че да върви по-бавно работата. От мъка и недоспиване отслабна, ала очите й бяха все същите и все същото мълвяха: “Искам Горан!”.

След година време беше доникъде. Беше изпрела тънка прежда и тъчеше платното, но имаше още работа. Ако Горан си дойдеше, щеше да почака малко, докато с дружките й се справят. Ако не се върнеше навреме можеше да протака с месеци, докато свърши чеиза: щеше да удря братята си с техните камъни по техните глави.

Но щом Горан не се върна, сърцето й се скъса. Хабер й беше пратил по другарите си да чака още три месеца време. Цанил го бил чорбаджията му за по-дълъг срок, а и добра плата му давал. Всичко се нареждало, само тя да чакала. Да чака, ама как? Още същата вечер братята й рекоха, че дума са дали и на Горан, и на Георги, но само за година. Щом Горан го нямало – да се готвела за сватовниците на Георги.

И тогава Биляна тръсна плитки и изстъпи напред, та скърши волята на братята си:
- Кога искахте още венчинина – мене ме не питахте. Кога давахте срок на момците, мене ме не питахте. Но искам още три месеца време, да си довърша чеиза. Без везани постели булка не ставам! Така да знаете!

Братята се спогледаха.
- Георги праща годежари – рече меко по-големият брат – дума сме дали. От твоя Горан ни вест, ни кост.

И след миг добави:
- Не ти е на теб до везаните постели.

Биляна метна поглед накъм брат си, но не се издаде:
- До тех ми е! Поне туй да стане на моето. Георги като ме ще толкоз – да почака. Ей с тия две ръце съм само, какво по-напред?
- Добре. Така да бъде! – рече братът. – Но от днес искам ката ден да имаш дружки у дома, да помагат. Щом свършиш постелите – до неделя време след туй е сватбата. Немаш три месеца, а колкото дойде.

И на това беше доволна Биляна. Повика дружките си да й помагат и в тъкането, и във везането, и в шиенето. Денем момите тъчаха, а нощем, кога братята й заспиваха – Биляна разтъкаваше половината. За уж по-бързо приготвяше конците за везмото, но ги правеше или много къси, та искаха често да се вдява, или много дълги, та се заплитаха и работата не спореше. На туй отгоре намери игли с малко ухо, та вдяването да е мъчно за момите, а за бабите, дето идеха – съвсем невъзможно.

А моделите за везане, дето ги беше измислила, бяха от трудни по-трудни. И тъй стана, че дружките й почнаха да се намират на работа и да я отбягват. Пълната в началото къща с помагачи бързо се изпразни. Братята недоумяваха – какви бяха тези постели, какво беше това чудо? А Биляна се усмихваше. Руменината й се върна на лицето. Видимо се поправяше и братята й се успокоиха, хубаво им беше да гледат предишната Биляна.

Само Биляна и месечината знаеха истината. Същата месечина, която вървеше с Горан по билото, та му светеше. След себе си водеше двадесет овце, които чорбаджията му беше дал за награда за добрините, дето му беше сторил. От мъка по Биляна Горан работеше денонощно, работеше като на свое и чорбаджията му беше предоволен. Син да беше имал, нямаше така да работи за него. Ако можеше, нямаше да го пусне изобщо, че имотите му бяха много, а децата – още дребни. Горан му даде дума, че на другата година ще иде пак. Но сега трябваше да се върне при Биляна.

Умората надви и него, и овцете, та спря на заветно място. На ранина стана и поведе стадото към дома. Пийна малко водица, че гърлото му беше се стегнало. Не беше ял от дни, но не му се и ядеше. Нямаше вест от Биляна, нямаше идея какво беше станало. Беше събрал цялата венчинина – последните сто гроша и още двадесет отгоре бяха на тайно скрити в навущата му. Водеше и овцете, които чорбаджията сам избра сред хилядата глави, които блееха в егрека му. Братята на изгората му щяха да са доволни... Само да не беше много късно. Само Биляна да чакаше… Да не беше станала цвете на чужд чардак.

Кога се подаде иззад завоя и излезе при изворите, сърцето му биеше до пръсване: “Ида, Биляно, ида!” – викаше то, но имаше ли кой да го чуе? Нозете му тичаха, ала стадото вървеше едвам-едвам. Като викнеше да подкара овцете, те позабързваха, но силите им стигаха до толкова и пак си я караха по техному.

И тогава зърна над храстите приведените във водата тела. Не ги различи, защото виждаше само гърбове, но русите плитки над едната риза не можеше да сбърка. Погледът му се закова отгоре им и всичко изгуби значение: и стадото, и парите в навущата, и месеците раздяла. Русите плитки, дето бяха разплитали дните му и заплитали сънищата му, бяха там. Не бяха затворени в чужда къща. Не бяха станали радост за чуждо око.

Биляна платно белеше на Охридските извори.

И го чакаше.