автор: jelyaznovski

Децата трябва да различават чисто от мръсно. Затова може да им се разказват и мръсни приказки.
Като тази.

Жълтур № 5 още нямаше име. Предстоеше да го придобие. А това в пилешките племена е даже по-трудно, отколкото в индианските.
Но макар и безименен той не беше неизвестен. Напротив беше много палав и всички от пилешкия народ го бяха забелязали.
Тази сутрин жълтур № 5 видя една едра буболечка оттатък мрежата, опъна врат през дупката, но не я докопа. Предстоеше тежък период на мислене, но № 5 го скъси, отстъпи крачка, засили се и налетя в дупката. Там и остана. Нито буболечка, нито заден ход. И завика:
- Помощ! Помощ!
Притича пилешкото племе. Мислиха, думаха и се разделиха на две. Едната половина предлагаше да се хване № 5 за крака и да се дърпа навътре, докато се откачи от мрежата. Втората половина обратно- да се натисне № 5, докато изхвърчи от дупката. Надделя втората група, двама едри жълтурковци натиснаха № 5, той плоьокна и се изтърколи на земята. Беше оттатък мрежата. Огледа се. Това беше широкият свят, странен и непознат, но интересен и май- щедър. Така № 5 получи и първия си урок по икономика. Буболечките в широкия свят бяха много, защото жълтурковците бяха малко.
И № 5 загълта. Така загълта, че буболечките се стъписаха и изобщо не бягаха. Докато № 5 се задави. Кашля, кашля, пооправи се и пак загълта. Докато се напълни като касичка със стотинки по Коледа. К клекна. Голяма борба беше – си помисли № 5, но се справих. И тъкмо се възгордяваше, когато видя над себе си една голяма уста, с едни остри зъби и един изплезен лаком език.
Много се изплаши № 5, направи кълбо назад и хукна към мрежата. Нацели дупката по чувство, шмугна се, обаче не стана. Буболечките в корема му току що бяха започнали.да се превръщат в пиле…Междувременно № 5 се беше превърнал в бъчвичка, а както знаем от живота, бъчвичките са по-тесни отпред и най-широки в средата. Така и № 5 се заклещи в дупката, този път на влизане в кокошарника. И пак завика за помощ.
Голямата уста обаче го догони, усети как лакомия език го докосна отзад.
Но о, щастие, голямата уста изпръхтя, изхълца и се задави. № 5 чу отчаян вой, бягащи стъпки и разбра, че временно няма да се спомине.
Пилешкият народ се затича на помощ. Но днес изненадите следваха една след друга. № 5 видя как жълтурковците смениха физиономии, как се обърнаха и избягаха в най-отдалечения ъгъл на кокошарника.
И тогава № 5 усети миризмата. Май идваше от него. Замаха с крака. Наистина идваше от него.
Но какво можеше да направи № 5, заклещен в дупката на мрежата, изоставен от пилешкото племе и нежелан даже от съседското куче. Нищо не можеше да направи, освен да скърби за щастливите времена в кокошарника, когато всички го обичаха, защото никак не миришеше..
И тогава дойде Малък Мишо.
- Къде се вреш, бе дребен? – загрижи се Малък Мишо.- Ще те схруска Ричи помияра.
Малък Мишо внимателно изтегли № 5 от дупката, пусна го в кокошарника и гнусливо затича към чешмата.
- Ама ти си се окакал, бе дребен!- викаше Мишо и триеше ръце със сапун. – Вече ще ти викам Лайньо.
- Никакви мръсни думи!- каза Делян от прозореца.
- А как?- и Малък Мишо разказа миризливата иистория.
- Предлагам Лайчо. Хем не е мръсна дума, хем напомня ….
- Приемам – каза примирително Малък Мишо. Не защото беше толкова сговорчив, но името му хареса.
- Лайчо, Лайчо- затича Малък Мишо към кокошарника.
Там страдаше № 5. Той още не си знаеше името, пилешкият народ стоеше надалеч и хълцаше от миризмата му.
И тогава на № 5 му дойде гениална хрумка. Отвътре му дойде. Навря се в праха до мрежата, хубаво се отъркаля, изтръска се няколко пъти, пак се овъргаля. От жълтото не остана нищо, стана мърляв като врабче.
Но о, щастие. Пилешкият народ като че му прости, жълтурковците го наобиколиха, спряха да кашлят и да кихат. Даже учтиво го помолиха да им разкаже приключението си.
И Лайчо им разказа тази много мръсна приказка.
Тя е много поучителна. Особено накрая, където личи, че банята е хубаво и необходимо нещо и че на пилетата и на децата им иде отвътре да се банят в праха.