автор: jantreya

Строим си градове като термитници.
Земя не стига – гоним висините,
но между нас отдавна има митници
и за общуване се плаща мито.
Населени нагъсто, всички дишаме
на другите наоколо от въздуха
но стана тежък той и ни мирише
на отчаяние, и на разруха.
Един до друг сме, а сме всъщност острови.
Обединени сме в архипелази,
достатъчно далечни за докосване,
но твърде близо за да се опазим.
Отдавна обитаваме илюзии
от тухли и бетон. Защитни валове
срещу страха.Неразрушими шлюзове,
възпират нашите житейски салове.
Все по-сами изяждаме съдбата си.
Гладът ни прави крайно раздразнителни.
Човешкото у нас крещи правата си,
но се задавя с много въпросителни.
А някъде дълбоко в диафрагмата
на откровено и спонтанно дишане
гори на отчаянието магмата-
„Излишен е животът ни.Излишен е.”