(За "голямата" ми любов към спорта и неговите разновидности)
Никога не съм била запалена спортистка. Като дете израснало под знака на зодия Близнаци интересите ми се сменяха ежеминутно. Спортната ми биография започна с народни танци, а ентусиазма ми приключи там, където не ме избраха за големия концерт. Живеех с мисълта, че ще нося носия, че ще бъда закичена с голям божур в косите и нагиздена, но това така и не се случи. Още се чудя как ме избраха от 200 деца. Бях пухкава и тромава, но упорито подскачах до последен дъх. Може би именно тази моя издръжливост беше привлякла журито. Във втори клас часовете по физкултура бяха заменени с плуване. Още помня как побеснялата треньорка ме ръгаше с една голяма метална пръчка и ме караше да скачам в дълбокото, а голите ми крака трепереха на мръсните сини плочки. Така и не се научих да плувам в училище, а живея в град, който носи полъха на морския бриз. В по-късните години сама си станах учител и сега мога да се похваля, че владея два стила в плуването - жабешката и кучешката. В по-горните класове мразех да бягам и да покривам нормативи. Така ми се повдигаше в периода на пубертета, когато имахме първи час Физкултура и в 7:30 трябваше да бягам 300 метра за максимум 60 секунди. Ами скачането от място?! Хиляди мълнии!!! Как може момиче, което се опитва да върви на високи токчета и иска по-скоро да се превърне в жена да скача 170см от място?! Че аз, ако се просна по очи на земята с разперени ръце пак няма да докарам толкова височина! Но учителят ми не се отказа. Реши да насочи потенциала ми към баскетбола. Беше твърдо решен да ме превърне в спортистка. Още помня озадаченото му лице, когато с баскетболната топка бягах в погрешната посока и стрелях в коша на моя отбор. Когато топката не влезе видях облекчената му въздишка, която се изкриви при повторната ми стрелба към коша. Отново пропуск. Всички ми крещяха. Мислех, че е заради липсата ми на концентрация, а паниката била от това, че стрелям в погрешния кош. И така! При завършването на основното си образование учителят по милост ми писа отличен, защото имах една единствена петорка по руски и не вървеше да имам тромба по физическо при всички останали отлични оценки. За съжаление предмет Физкултура имаше и в средното. Мислех, че бъдещите архитекти като мен ще се скатават зад чертежите си по този предмет, но уви. Очакваха ме отново нормативи, отново бягане, но този път баскетболната топка беше заменена с волейболна. И понеже заетостта ми не беше пълна, реших да посещавам и тенис на корт. Ох! Форхенд, бекхенд, но най ми тежеше, че нямаше кой да ми гони топката, а онзи инструктор ходеше с едни шорти, които приличаха на джобове и бяха пълни с топки. Така детската ми стая се напълни с аксесоарите на моите неуспехи. Волейболна, баскетболна топка, ракети за тенис на корт и маса. За всеки спорт имах пълна екипировка. Неуспехите ми продължиха и в университета. Там за мой див ужас можеше да избирам между два спорта – волейбол и баскетбол. Но понеже се успах местата във волейболния отбор бяха свършили и се натресох в баскетболния. Всеки вторник от 8-11:00 часа в университетската програма имаше изписано с големи букви - СПОРТ. Всички женки в отбора бяха едни върлини. Имаше една от Монтана, която й правеше кеф да ме спъва. Това беше нейния начин да ми вземе топката. Не знам дали това, което се случваше всеки вторник там в голямата зала можеше да се нарече точно спорт. Бих казала, че малко приличаше на кеч с лек примес на ръгби. Или по-скоро напомняше на женско меле. Десет недоспали жени, които не са изпили сутрешното си кафе се борят с нокти и зъби за гумено оранжево кълбо. Старши треньорът се беше отчаял, а наближаваха университетските олимпиади. ТУ-Варна срещу ВИНС-Варна баскетбол жени. Тренирахме усилено, ако мога да нарека трескавата мания на треньора да ни набие в главите правилата на баскетбола тренировка. С почти оголената си глава, буйния мустак и свирка в устата приличаше на тюлен в цирк. На какво ли не беше подложен всеки вторник?! На разплитане на коси, на изслушване на женски месечни причини, които киснеха на скамейката, на даване на първа помощ при счупен маникюр преди важна среща, на сълзи и Бог знае какво още. Великото състезание приключи със счупени нокти, опърпани коси, потни женски жлези, кървящи носове, а за мен в поликлиниката с два пресрещнати пръста и бинтована китка. Понякога нощем отново сънувам крясъците на треньора, че никога не бива да се занимавам със спорт. И така приключи спортната ми „кариера”.
Една сутрин се събудих. Бях на 25. Всички около мен се занимаваха със спорт. Всеки беше намерил себе си в някакъв вид спорт. Йога, фитнес, пилатес, аеробика, каланетика, а аз?! Аз бях спортен инвалид. Реших да отворя нова страница в спортна си кариера . Хранех се здравословно, пазарях само полезности, но ми липсваше спортна дейност. Живеех в 21 век, а нямах начин да се разтоварвам от напрегнатото ежедневие. Реших да започна фитнес. За целта ми трябваше пълен екип. Това беше най-сладката част от спортуването – пазаренето. Купих си всичко необходимо от глава до пети. Шапка, екип, маратонки, ръкавици, колан за отслабване, с една дума всичко необходимо за новия ми начин на живот. Всичко трябваше да бъде в тон. Не може сака да е син, а екипа ми да е червен. Беше решено! Започвах от първи. Купих картата и ме посрещна ведра инструкторка. Залата беше огромна. Нямаше нищо общо с моя домашен фитнес с велоергометър, гирички и уред за коремни преси, които събираха прах на воля. Хората в залата си тренираха с най-обикновени екипи. Кой с каквото му беше удобно. Не бяха като мен маниаци на тема облекло. В крайна сметка това бяха дрехи, които щяха да се потят в несвяст. Толкова се срамувах, че хич ме нямаше в спорта и казах на инструкторката, че редовно ходя зимата на фитнес и като ме погна.....рамо, гръб, корем, крака. Накрая ме покани и в курса си по пилатес (вид модерна йога). Беше супер забавно в залата и часовете прекарани там минаха неусетно.
Телефонът иззвъня.
Не можех да мръдна. Мислех, че съм умряла и вече съм в Рая и ми поставят крила. Оооох! Не можех да дишам. Не можех да отворя очи.. Имах най-ужасната и болезнена мускулна треска. Имах мускулна треска и на миглите си. Чувах ги как пърхат от болка! Мразех фитнеса! Мразех пилатеса!
Господи, жива ли съм???!!!!
Сякаш някой ме беше циментирал в корито, а цимента бавно изсмукваше водата от тялото ми. Бях неподвижна и вцепенена. Телефона продължаваше да звъни. Включи се секретаря и чух спокойният глас на инструкторката, която ми напомняше, че не трябва да пропускам тренировката в сряда и с нетърпение ще ме очаква.
Господи!!!
Що за фитнес зала бяха тези???!! По-скоро бяха от някаква спортна секта, която строго вербуваше и по телефона. Пак проблеснаха думите на треньора от университета, който крещеше да не се занимавам НИКОГА със спорт. Не е за мен тази работа!!!
Същата вечер едвам се замъкнах в близката пицария. Бях по-гладна от всякога. Едвам издрапах петте стъпала. Едвам седнах. Все още дишах. Приятелите ми се хилеха при вида на всяко мое изстрадало движение. И тогава я видях - инструкторката! Скрих се зад менюто, но не за дълго. Тя отдалече забранително и заканително развяваше показалеца си към мен. После дойде и се оказа, че ми е комшийка. Умиране има, отърване няма! Каза ми да внимавам какво ям, защото ще ме гърчи още повече следващата тренировка. Ох! Само да знаеше, че следваща тренировка няма да има! Жив късмет беше, че съм жива! Та така! Пийнах една студена водица естествено, че със сламка, защото едвам си отварях устата и си движех ръцете, след което се прибрах трудно в нас. Ударих два аспирина и си легнах. Беше тежка нощ. Толкова бях гладна, че сънувах как двойния бургер на Макдоналдс ме преследваше с желанието си да се лепне за бедрата ми, а после чувах гласа на треньорката как тактува до десет и казваше, че за двоен бургер ще правя сто серии по десет за бедра. Изведнъж се озовах на бягащата пътека, но тя беше на толкова висока скорост, че паднах от нея, а опашката ми се заплете и не можех да се измъкна от фитнес-капана. Сънувах как не мога да вдигна десет от лежанка и как всички ми се смеят. Беше кошмарна вечер!!! На сутринта се събудих плувнала в пот, но поне още бях жива. Дишах и мигах мъчно. Чудех се как се ражда любовта към спорта?! Но стигнах до извод, че най-вероятно тайната е заключена в някой ген. Искаше ми се да е някак по-лесно и по-забавно. Чудех се дали да не заменя пилатеса с бокс, но пръстите ми още пазеха полезнени спомени. Реших да изневеря на близнашката си природа и да бъда малко по-постоянна и да положа някакви усилия за да ми хареса спорта. Казах си: „Какво пък?! Ще ида! Клин клин избива!” Но защо никой не ми каза, че клин, клин избива, ама вторият остава,а?! Мускулната ми треска продължи поне още десет дена. Взе да ми хареса да спортувам, но с уговорката да няма нормативи, ограничения и стимул за рекордите на Гинес.
Това е то!
Трябва само един път да постъпиш в спортната секта, да ти се хареса, да видиш резултатите след месец и разбира се постоянството, което на мен си ми е кът. Любопитството на близнака ме накара да пробвам и от тай-бо, високо динамична аеробика, йога, но важно е да намериш онова, което ти доставя най-голямо удоволствие и носи радост на душата и тялото. Ако разнообразието е това, което Ви прави щастливи, то просто опитвайте от всичко ново и интересно както правя аз.
Хайде! Няма да Ви занимавам повече! Отивам за сака и ще се видим в залата! И помнете: “Всяко чудо за три дена, а при зодия Близнаци за два!” Всъщност от Вас зависи ;)
Вечно Ваша спортна натура:
Мара спортистката