автор: REWOLT

Грохнала стара къща с увиснали прозорци, взиращи се в мен, като очи на човек, който скоро не е виждал жива душа тъдява.

Разкривените дъски на оградата приветстват с беззъба усмивка.
Усмихва се и стопанката ситнеща вдървено насреща ми.

Подава ми стомна, глинен символ от едни отминали времена. Водата е студена,
напомня извора на младостта който всички търсят.

- Добре дошъл - гласът и топъл и мек навява неясни, мили спомени.

- Краката не държат, сине - посяда на прага, поставя ръце в скута си.

Овехтели, възлести пръсти, сключени като за молитва, към земята. Не ходи на черква. На Бог не се моли(вече) Земята дава и прибира. Молба ако ще има, към нея ще е, че пътят на който е застанала е вече извървян, да стигне по скоро края му .

Подухва от към дерето. Избелялата кърпа потрепва, свлича се, открива сивотата на годините. Прикляквам срещу нея, в сянката на дивия орех побит като исполински пилон пред къщата.

- Хубава сянка, ама тегли, изпива снагата ти - предупреждава ме.

Млад съм, ни кръст ме боли, ни крака. Намеря ли сянка, почивам си,
хвана ли камък, на пепел го стривам. Як съм, не се плаша.

- На Тодора приличаш - сълза ли зърнах в окото й - И той беше силен,
непокорен.
Въздишката й, като стон се откърти, потръпна от спомена. Крехките й рамене увисват унило. Нищо не питам, седя и мълча.
И тя мълчи, но говори на ум. Те я чуват, сигурен съм.
Свикнала е така да общува с мъртвите си. Мъж има загинал във войната, синове.

Пътят към нея бе скрит от махалите. Три-четири къщи махала правят.
Три-четири махали - село.
На по няколко километра са едно от друго, на картата - в едно са
Ала не са.
Само името едно.
Чак не го помня името.
Записаха ми го като тръгвах насам.

Тайфата ни, все градски момчета. Язовирчето, частното хотелче, момичетата. Седмицата мина бързо, обещал бях на познат ракия да му купя, сливова. От Балкана. Идвал навремето по тия краища, пил, харесала му. Сега като чу, че ще летувам насам, ме замоли. Съгласих се, нямаше на гръб да я нося.

- Ракия има - чу мислите ми стопанката. - Но не е за продан, сине.

Ай да му се не види...

- Пари не вади- спря ръката ми тя.- Тая ракия за цяр е само.
Сутрин на гладно. При треска или настинка. Или рана да наложиш.
Не е за запой.

Проскърца портичката, жално изплакаха пантите. Козите от паша се връщаха. Дребни, мърляви, а виметата им като на крави. Скупчиха се около каменната сол в хранилката. Пъргавите им езици усърдно лижеха кристалните буци.
- На воля - кимна към козите - Сол на воля. Я, ела с мене.
- Някога в солта и газта ни бяха парите. Сега, солта на говедата,
газта за болните ми стави...

Подаде ми трикрако столче, застана до най-едрата.
Изтри вимето й с мокра длан, помилва го с неочаквана обич.
Животното кротна, като да заспа когато пръстите й го докоснаха.
Млякото, гъсто и пенливо на тънка струйка запя в котлето.

Ветрецът обиколи из празните стаи, излезе на дървената веранда, провря се през простора, развя ръкавите на избеляла риза. Прозя се да напомни свечеряването. Вкопчен в козето виме доях несръчно под засмения поглед на стопанката.

- Нежно, нежничко и полека. - нашепваше гласът й - Като, че мома милваш. За да те поиска пак, трябва да си го заслужиш. Не търпи дърпане и щипане, ласката харесва. Говори й, говори й, да почувства че си истински, да ти се довери, да не се дърпа.

Думите й ме застигнаха по прашният път, по който се видях да тичам.

С риж от жегите перчем, кръпки на коленете, надянал на гърба ризата от простора. В едно неизживяно детство. Тичах и гонех парцалена топка по поляната, пусках хвърчила, вадех майски бръмбари от дупки, зелени сливи тръпчаха в устата ми.

Веселото лято ме търкаляше по долове и падини, провирах се през горски шубраци, драки издираха лицето ми, къпах се в Прозрачната река(камъни и риби виждаха очите ми), пих вода от Живия извор( пълнеха се жилите ми със сили, мъж израствах)

Там някъде, между лятото и есента я срещнах. Не я срещнах, видях я. Имаше дивна снага - гората й беше дала премяна, буйни коси - слънцето ги сресваше тях.
Излезе от долината на мъглите и застана на хребета. Протегна ръце към небесата.
Застина в молитва.
Първата и последната.

Отекна гръм, затишие, последва втори. Тишината, злокобно и кратко предупреди света.
Започваше война.
Зацвилиха коне, тръби зовяха войни под знамената, лъснаха щитове и дула. Надвисваха железни облаци изпълнени с ненавист, дулата бълваха олово, сблъскаха се щикове, стомана срещна жива плът. И бурята която сякаш се изви изпод земята, повлече всички в кървава вакханалия. Сирени виеха грозно, кълняха небесата умиращите. Черни птици със злокобни крясъци се спускаха над мъртвите, предвкусвайки скорошен пир.

Гореше.
Всичко гореше.
И земята, и водата, и небето.

На хребета, обвит в омраза кръст наблюдаваше отблясъците на огньовете.
* * *
Лепкав мрак. Звездите се криеха в дима на пожарите. Нейде ехтеше камбана.
Звънът ставаше все по близък.
* * *
Отворих очи. Старицата я нямаше. Потърсих я, повиках я. Нямаше ни нея, ни козите й. И явно никога не бе ги имало. Или поне не днес. Тук царуваше минало. Грохналата къща ме гледаше с празен поглед през разкривените си прозорци.
Тишината ме блъсна с ненавист. В пустеещият от години двор нямаше никой.
Вдигнах очи към простора на верандата.
Там...нямаше простор.
Полудявам ли?

Разкривените дъски на оградата все така беззъбо ми се хилеха в настъпващата вечер.
Проскърцваше увисналата панта на дворната врата. Счупени парчета от някогашна стомна се валяха в нозете ми, като ненужни, разпилени спомени.
Наканих се да излизам, тръпки ме побиваха от това място. Спънах се в нещо, залитнах.
Опушено старо котле лежеше преобърнато в локва разлято мляко.

И бутилка ракия.

* * *