автор: rosi45

Вървях по коридора на Медицинския институт,
където работех. Видях, че до един прозорец,
който гледа към вътрешния двор, са се струпали хора. Спрях и аз. Погледнах. Пред Съдебна медицина беше спрял един камион, пълен с трупове на хора - облечени, нахвърляни един върху друг, в гротескни пози.
На другия край на града млад мъж седеше в топла стая, пиеше кафе и четеше вестник. Той бе невисок, набит, с широко лице, големи кафяви очи и много топла усмивка. Покриваше представата ми за мечето, с което децата обичат да заспиват. Имаше две малки деца. Изведнъж застина. В местния вестник пишеха с големи букви, че снощи се е преобърнал понтонният мост. Има много жертви, защото е бил час-пик. Първата му мисъл, продиктувана от инстинкта бе "добре, че си тръгнах по-рано". Спомни си силния, леден вятър, който клатеше моста. Беше студен, зимен ден, рано се сдрачаваше. Той и колегите му решиха да си тръгнат по-рано от работа. Беше избегнал евентуална смърт. В този момент сигурно и колегите му се радваха на късмета си.
Няколко дни всички говореха само за това. Научи подробности, слушаше коментари... Все повече на заден план остана мисълта за шанса му. Едно дяволче му шепнеше "Драгата, на която работиш, е единственото плавателно средство в близост до инцидента". Е, и!? Какво от това? Глупави мисли, не бива да ги допускам. Но те не изчезваха, напротив. Първия път, когато си помисли, че ако беше на работното си място, би спасил хора, сърцето му подскочи, вледени се, после го заля гореща вълна. Постепенно тази мисъл завладя изцяло съзнанието му, обсеби го. Стана негов постоянен спътник. Виждаше я написана с големи, огнени букви. А иначе ежедневието си вървеше нормално. Беше интроверт, не даваше израз на чувствата си и никой не подозираше за драмата му.
Инцидентът избледня. Появиха се по-важни новини. Всяко чудо за тридни .
Но не и за него. Той тепърва тръгваше по пътя на своята Голгота. Съвестта, каквато той за жалост имаше, го глождеше, разяждаше отвътре, бавно и неумолимо.
На физическо ниво това се прояви като рак. В онзи миг, когато мислеше, че е избегнал смъртта, тя е била вече предизвестена, само отложена за малко време, изпълнено с мъчителна агония.
А беше добър човек. Много добър и мил човек.