Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 373
ХуЛитери: 6
Всичко: 379

Онлайн сега:
:: Icy
:: pepelqshka13
:: Veselin
:: Lombardi
:: Albatros
:: svdonchev

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2022 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтагордост
раздел: Разкази
автор: jelyaznovski

Йово с трима приятели от парното я занесе до гражданското, може да се каже - сам, толкова беше як. И колкото беше як, толкова беше мек. Вики оглави къщата без противоречия, така се полагаше според характерите.
- Йово, Йово, така ще си умра без да те видя да командваш…- викаше майка му. Отначало на шега, после сериозно , а накрая плачливо и с неприязън.
Вики забременя, много се пазеше, но пометна, нещо се повреди и лекарят каза, че няма да има повече деца.
Плака дълго и скрито, Йово я чуваше нощем и се загрижи, а през зимата я заведе в Майчин дом. Записаха се там…И ги одобриха, взеха бебето като самунче от фурна и само двамата, без шум и дандании го отгледаха до мома.
Но Вики и Йово не живяха дълго заедно. Тъкмо се поуспокоиха и Йово са поболя. От парното в мазето на завода, от отровите в купището с въглища ли, залиня, влезе в болница и не излезе.
Когато Йово умря, майка му продаде кравата, подари пилците на комшиите и дойде в Пловдив, при Вики. След седмица се дотътри и сестра й. Вики се учуди, ама не се притесни много. Момата беше студентка в София, по-добре да има хора в къщата. Ходеше на работа, носеше продукти, старите жени готвеха, премитаха, говореха си.
Свекървата често казваше:
- Няма да плачеш, недей да плачеш, я виж гробищата, пълни са с такива като Йово, да не е само той.
И Вики не плачеше пред свекървата. Не заради тия приказки. Такава си беше. Ходеше след работа при една приятелка, също овдовяла, нареваваха се двете и се прибираше.
По едно време Гина, свекървата, не издържа и я строгоса:
- Ама ти хич сълза не пущаш. Толкова ли не го обичаш този мъж.
- Обичах го аз- отговори Вики.- Обичах го, питай го ако искаш…
Какво се обиди старата жена, какво стана, събра си бохчичката и рече:
- Махам се от тая къща.
- Нито те каня, нито те гоня!- каза Вики и даже не я изпрати до вратата.
Ала щом старата се изнесе, отиде при ключаря. Смени бравата …
След седмица свекървата се възгищиса, дойде, бръкна да отключи, не стана. Звънна на вратата.
Вики отвори.
- Какво става? Нали се махна…
Свекървата зяпна, пък оправи шамията.
- Така си и знаех…- врътна се и повече не се върна.
През лятото Димитрийка се прибра от студентството, седна вечерта на масата и каза:
- Искам си дела…
- Нямаш дял, всичко е твое – каза Вики.
- Дай ми тогава документите за апартамента…
- Не, документите ще са ми под възглавницата като умра.
- Искам ги сега. Ще се омъжвам.
- Викай момчето, те ви всичко, една стая искам да мога да се прибирам.
- Аз пък така не искам. Ще те осъдя и ще те изгоня.
И се врътна.
Вики изстрада дълбоко цялата тъпотия– и делата, и лошите думи, и тънките усмивки на съседите. Но с нищо не показа мъката си. Само заобикаляше през градинката, като видеше, че насреща куца и се гъне Рада, белязаната Рада, която каза на Дима още в прогимназията, че е осиновена.
Съдът присъди апартамента на Вики, определи сумата и срока за разплащане и Вики се зароби да изкара парите.
Плетеше, само това умееше да прави по-добре от всички, ръцете й се изкривиха, сковаха се, кокалчетата се подуха като грудките на гарангачи. Но никога и на никого не се оплака.
Даже не се отчужди от хората. Обичаше да ходи у съседите отсреща. Не се застояваше, имаше мярка за гости, пийваше чаша вино, докато й се зачервяха бузите, и си тръгваше. В замяна поливаше цветята, когато съседите отиваха при децата или в командировка, плащаше им водата и електричеството на инкасаторите. Имаха й абсолютно доверие и тя никога не сгреши с нещо, та да го изпорти.
За 10 години с пенсията и плетки изплати всичко на Дима и й позвъни.
- Искаш ли натуралния акт? Ела ще ти го дам.
Дима се беше оженила, дъщеричката и беше пораснала, носеше второ дете. И от майчинството, от мъжовата й доброта или от събудила се природа, но се беше укротила.
- Ще дойда, но нищо не искам…
И дойдоха тримата- Дима, хубаво дългичко момиченце- Мира, и мъж с благ мустак- зетят Станимир.
Вики беше купила уиски и фъстъци. Фъстъците се оказаха граниви, зетят отскочи за други, смяха се и им беше хубаво. Вики се учуди, колко си обича Дима, а пък внучката Мира й легна на сърцето като пролетно мушкато…
- Заминаваме за щатите – каза Дима.
- То не се знае…- опъна се мустакът.
- Знае се, знае се! – Дима си пазеше всичките бодли.
И един ден отлетя с бебето. На летището остана Мира да плаче и да не знае как да се прибере. Докато дойде баща й. След една седмица отлетяха и те.
Пишеха си. После пристигна един приятел на Станимир, внесе компютър и някакви чаклами, стоя два часа и научи Вики да пуща скайпа. Беше прекрасно. Гледаше ги всички, живи живенички, когато се прибираше зетят от работа, а Дима и бебето – когато поиска. Така Вико се запозна с баба си от най-ранна възраст и някак си я обикна през екрана. А тя…да не говорим за нея: знаеше кога спи, кога яде, кога е на кукото…
Но времето вземаше своето, Вики се наду, трудно слизаше по стълбите, наедря от обездвижването и сърцето забуксува.
Докато беше по-млада, Вики се грижеше за племенниците си. Бяха осиротели рано, но израснаха добри и прибрани. Сега разбраха- време е те да й се отблагодарят . И наистина- минаваха момчетата…Но мъжка работа, кога да й донесат нещо, кога крушка да сменят, абе на чуждо…
Вики взе да се залежава.
През първата отпуска Дима отвори дума за апартамента.
- Защо ти е това теглило. Нито го използваш, нито можеш да го поддържаш…
Вики не я разбра добре.
- Пари ли ти трябват, Димитрийке…
Сега пък Дима се обиди.
- Нищо не ми трябва. Аз от щатите не мърдам.
- Какво тогава?
- Продай апартамента, купи си нещо по-малко, отпусни се, поживей по-нашироко.
- Значи за мен си се загрижила…
- За теб.
- Защо не ти вярвам. И за да приключим тоя мохабет, ето какво ще ти река: Никъде не мърдам оттук! Мен Йово, баща ти, тук ме е оставил, тук ще дойде да ме търси занататък…
И преговорите свършиха. Дима си отиде у тях си, и Вики си остана у тях си. Пак се гледаха по скайпа и си говореха глупави мили работи.
Един ден Вико повика майка си.
– Баба се скри, ела да я намерим.
Дима седна пред екрана, Вики беше полегнала върху масата, косата й докосваше монитора и беше леко настръхнала от допира.
- Мамо, мамо…-извика.
И разбра.
Позвъни на съседите от площадката. Те повикаха полицията. Изкъртиха вратата.
Така стана. Вместо съседите да съобщят на Дима, тя съобщи на съседите за Йово.


Публикувано от alfa_c на 17.08.2009 @ 16:20:53 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   jelyaznovski

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

27.11.2022 год. / 11:01:51 часа

добави твой текст
"гордост" | Вход | 6 коментара (12 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: гордост
от roza1 на 17.08.2009 @ 16:31:31
(Профил | Изпрати бележка)
Такъв е живота...
А ти си майстор- разказвач!

Поздрави!:)


Re: гордост
от jelyaznovski на 19.08.2009 @ 12:03:20
(Профил | Изпрати бележка)
благодаря, гюлина.

]


Re: гордост
от Alisa (kremenska@abv.bg) на 17.08.2009 @ 16:41:45
(Профил | Изпрати бележка)
...


Re: гордост
от jelyaznovski на 19.08.2009 @ 12:04:17
(Профил | Изпрати бележка)
здрасти.
продължавам.

]


Re: гордост
от shtura_maimunka на 17.08.2009 @ 20:22:13
(Профил | Изпрати бележка) http://smile999.blog.bg/
Сложни житейски проблеми.Никой не знае каква е съдбата му.
Когато бях дете, се захласвах по разказите и приказките на баща ми, той разказваше така увлекателно и образно.
Спокойна вечер!:-)


Re: гордост
от jelyaznovski на 19.08.2009 @ 12:05:42
(Профил | Изпрати бележка)
и друг път съм ти писал - голяма чест е да ме сравняваш с баща си.
бъди здрава.

]


Re: гордост
от anonimapokrifoff на 17.08.2009 @ 23:45:09
(Профил | Изпрати бележка)
Тук звучиш различно, но не по-малко убедително. Тъжна и вярна, повтаряща се история. Какво друго да ти кажа...


Re: гордост
от jelyaznovski на 19.08.2009 @ 12:06:42
(Профил | Изпрати бележка)
малко ли е това, което ми казваш..
благодаря ти, побратиме.

]


Re: гордост
от beche на 19.08.2009 @ 12:12:04
(Профил | Изпрати бележка)
Харесах, но нещо с тия документи за апартамента ми се струва недоизтчистено. Искам, неискам, ще те изгоня, ще дойда...мътна ми е целта на този детайл в разказа ти. Но определено не е гордост.:)

По действителен случай ли е или художествена измислица?


Re: гордост
от jelyaznovski на 19.08.2009 @ 12:57:03
(Профил | Изпрати бележка)
здрасти. добре си наминала. изследовател си. по действителен с художествена измислица.
дж

]


Re: гордост
от kristi на 19.08.2009 @ 12:18:27
(Профил | Изпрати бележка)
Мен Йово, баща ти, тук ме е оставил, тук ще дойде да ме търси занататък…
................
ех, това вкопчване в минало, настояще и бъдеще, което като лек срещу забрава е...

П!! х 2 = обичи




Re: гордост
от jelyaznovski на 19.08.2009 @ 12:58:53
(Профил | Изпрати бележка)
вярно, че тук има такава пресечна точка.
автоматично...
обичИ.

]