автор: marcusjunius

Аси вървеше след козите. Аси вървеше и пред тях, а понякога сред тях. Както дойде. В селото той имаше най-много кози и най-често беше „козар”. Часът беше някъде около там, когато започваше да напича.
Нощес беше валяло и от земята се вдигаше топла пара. Баирите над селото са толкова голи, мислеше си Аси.
- Айде ма, Кино! – подбутна той с тоягата си черно-кафявата коза, дето беше от стадото на Симо от долната улица.
- Не мá бутай! – озъби се Кина и пусна в краката му четири-пет дарадонки, които приличаха на шоколадови дражета.

Приличат на шоколадови дражета, помисли си Аси. Много. Дали ако едно нещо прилича много на нещо друго, ама толкова много, че чак да не можеш да го различиш – дали тогава ще има същия вкус? Аси не знаеше. Неговата Блага като млада приличаше на началната учителка на Аси, в която той беше влюбен като първокласник. Сега Блага беше цялата побеляла и с провиснали гърди и Аси се зачуди дали Блага и сега продължаваше да прилича на началната учителка, в която Аси беше влюбен като първокласник. После се сети, че учителката му трябва да е с поне двайсет години по-възрастна от жена му и сигурно вече е сбръчкана бабичка. А може и да е умряла.
- А може и да е умряла, Кино – подбутна той отново козата на Симо от долната улица.

Този път тя нищо не отговори, а само продължи да къса ланшни шипки от един бодлив храст. Храстът, на височина колкото човешки бой, хвърляше рехава сянка някъде на запад, но може да беше и на юг, Аси не беше много добре с географията, астрологията или космогонията – която там наука се занимаваше с посоките и светлината. Но сянката на храста той виждаше добре, така че се тръсна тежко в нея и остави козите да го подминат нагоре по хълма. И без това няма къде да отидат. От едната страна е селото, а от другата е Ленково дере, дето даже и кози не могат да го минат, въпреки че един път миналото лято Аси намери сивата Малушка на покрива на кошарата , а кошарата си е три метра висока и покривът е стръмен като Еверест, но за тогава Аси подозираше, че Симо я беше качил там, та да си направи майтап. Както и да е, козите са голяма работа, ама Ленково дере го прехвърчат само птици.

Трябва да е умряла, помисли си пак Аси и се облегна неволно назад, в тръните на шипката, Бодлите се забиха във врата му и закачиха яката на ризката му с къс ръкав, жълта, с рекламно лого на „Шел” отляво на гърдите, подарък от Сина на Симо, който беше пилот на селскостопански самолет. Аси харесваше мидата точно над сърцето си. Аси бавно се наведе напред, докато усети, че бодлите вече не са забити във врата му, но опъват ризата му, сякаш се опитват да го задържат. Да не става изпод сянката на шипката, да не си ходи. Една крава беше паднала по-миналата година в Ленково дере и беше станала на пихтия. Никой даже не слезе да я вади, тя там си остана, птиците я изкълваха и седмици след това, ако се надвесеше човек от скалата, дето е точно под кривия бор, можеше да усети миризмата на мърша. Ама вече отдавна не миришеше, защото това птиците, мравките и природата на всичкото отгоре добре си знаят работата. Абе еби я в ризата, помисли си Аси и се дръпна рязко. Бодливата хватка на шипката го изпусна, ама сигурно остана някоя бримка на жълтия му гръб и Блага пак ще го хока довечера, че е пил и се е търкалял някъде по полето.

Пък ако така и така ще го хока, що да не вземе да пийне. Може да легне под кривия бор, дето е точно над скалата, под която е Ленково дере. Там сянката е дебела чак до тогава, докато слънцето удари в плешивото на хълма отсреща. А това значи – докато дойде време за прибиране. Там ще легне Аси.

Аси се надигна, изтупа дочените си гащи, преметна старата рибарска торба през глава, та да не му се свлича от рамото и тръгна нагоре след стадото.

След половин час козите вече щъкаха покрай първите борове. Гората дишаше хлад и миризма на шишарки.

Понякога, особено в жегав ден, Аси заставаше срещу гората, ей така, на няколко метра от първите дървета и се оставяше на аромата ú. Гората дишаше. Тогава понякога му се завиваше свят и Аси си мислеше, че когато гората вдишва, тя сигурно изсмуква въздуха от неговите дробове, а после му издишва обратно своя собствен дъх на гореща смола, борови иглички и стари гъби. Красив дъх имаше гората, но от него на Аси му прималяваше и той имаше чувството, че гората го ограбва. Уж му дава нещо, а му взима въздуха. В такива моменти Аси обръщаше гръб на дърветата и му минаваше мисълта, че всичко красиво е маскирало нещо друго, дето гледа да ти вземе въздуха. Ето, козите не влизаха в гората – не от страх, ами щото под боровете нямаше нищо за ядене. Тях красивото дишане не ги блазнеше, те бяха прости твари, а колкото по-проста е една твар, толкова по-добре знае истината за храненето и толкова по-малко неща могат да я отклонят от сигурните крачки към поредното вкусно нещо в тоя живот.

Като обърнеше гръб на гората, Аси се озоваваше с лице към Ленково дере, но не виждаше цялата дълбочина на скалния процеп. За да види дъното, трябваше да направи още две крачки към ръба. И този път Аси се замая от това да стои лице в лице с гората и след минута, в която сякаш някой изсмукваше обратно въздуха от дробовете му, Аси се обърна кръгом. Застана с лице към скалистото дере. Пак се сети за кравата и направи една крачка към ръба. Дали я е било страх, докато е падала? Козите шушкаха зад него по храсталаците, от които започваха първите дървета. Всички смятаха, че кравата е умряла на място, обаче ако е била жива на дъното, поне за малко, може би дори се е чувствала щастлива. Това е баси дълбокото дере, само скали около теб и над тях небето. Никой с пръст не може да те пипне там долу, помисли си Аси. Може да те боли от падането, но си напълно защитен от всяка друга болка. Никой нищо не може да ти направи и ти нищо не можеш да направиш на никой. Няма чудене-маене как ще изкараш утре, дали ще оцелеят всички ярета през зимата и дали е умряла вече онази учителка, дето беше влюбен в нея в първи клас.

Аси направи втората крачка и видя острите скали на дъното на дерето. Никой не можеше да слезе там, долу. Ако си там долу, няма да има нужда да правиш каквото и да било. Няма да има нужда да се грижиш за нищо, да мислиш за утре, да се пазиш от някого. Старите галоши на Аси стърчаха от ръба и под тях се отрониха няколко дребни камъчета. Само птици преминават. Аси затвори очи.

Почти се сурна от ръба от леко побутване. Сепна се и се дръпна крачка назад. Зад него, с гръб, потропваше Кина и пасеше шумно листата на някакъв бодил. Откъм дерето имаше по-свежи листа и тя се опитваше да стигне до тях, та се беше набутала между храста и Аси.
- Ша ма сабориш ма, коза тъпа-проста! – скара и се Аси.
- Що ми е да те бутам, бе? Ти сам си си паднал... – измйека Кина.

Тя се фръцна пренебрежително и отново пусна няколко дарадонки върху изгорялата, августовска трева.

Аси, отри чело с длан, погледна за последно към дъното, после се наведе и вдигна едно от черните топченца. Сложи го в устата си и засмука.

Вкусът беше точно като на шоколадов бонбон.