автор: Remembrance

Той седеше на маса и разговаряше с други хора, на които тя така и не успя да обърне внимание. Видът му така я впечатли, че тя загуби ума и дума. Просто стоеше тихо и се опитваше да се вгледа и да го проумее.
Детето се отдели от нея и се приближи към масата им. Каза нещо към ухото му, той се приведе, изслуша го и след това бавно се обърна, за да я види.
Тя си придърпа най-близкия стол и седна, защото краката й не я държаха. Или както и да се опише състоянието, в което изпадна безтелесната й душа.
Кожата му беше като нейната – полупрозрачна, както и цялото му същество. Косата му сякаш беше жива, леко трепваше от всяко негово движение, всеки кичур беше като морска вълна. Когато стана от стола си, крайниците му сякаш плуваха – бяха плавни, координирани до съвършенство и безкрайно елегантни. А когато очите му се взряха в нейните, тя разбра защо пазачите не устояха на краката си – усети огромна сила, която сигурно би я помела, ако тя самата беше обикновена. Докато той се приближаваше, тя усети сърцевината на съществото му – не беше просто светлина или цвят – а твърда, строга енергия, решена и събрана в името на кауза.
Той спря на крачки от нея и я разгледа внимателно. Накрая се усмихна, приближи се и й подаде ръка.
- Е, здравей, виждам, че най-накрая си пристигнала.
Тя отвърна на ръкостискането и реши, че явно ще е ежедневие в Съда да знаят повече за нея, отколкото тя е знаела за себе си през целия си живот.
Той приседна до нея и зачака с наклонена във внимание глава.
Беше малко смутително, но тя се сети важен факт. Още не го беше поздравила.
- Здравей. Ти си Обвинител?
Той кимна.
- А ти си Защитник. Но сме от една страна на барикадата, така да се каже. Тук всички участваме в името на Живота. Аз обвинявам престъпилите всемирните закони, а ти защитаваш невинните им жертви.
- Аз не знаех това.
- Но винаги си го чувствала, не е ли така? То просто е в теб, човек се ражда с тази си мисия и всичко по пътя му доказва това. Всяка една твоя реакция в случай на несправедливост го е доказвала. Така ли е?
Тя отново кимна.
- Когато някой беззащитен е страдал, си скачала да го защитаваш и да му помагаш. Нали така?
- Да.
- Чудесно. Е, дойде времето ти да се изправиш в пълната си сила. И вече имаш съюзници – усмихна се той. – Тук никой не е сам.
- А всъщност бях тръгнала, просто за да се срещна с Избрания.
- Няма прости срещи с Избрания. Не забравяй, че копнежът ти по него, е предизвикан от самия него. Той е вложил в теб нещо важно и когато е дошло времето, те е извикал. Ти си точно определена фигура с определена задача в цялата конфигурация.
- Конфигурация на какво?
- На времето. Болката, Липсата, Нуждата – познати са ти, нали?
Тя кимна.
- Търсенето ти те е водело към Истината.
- Истината?
- Това е светът, който е, когато си затвориш очите и забравиш за всичко, което са ти говорили от дете.
- Ти в какво точно обвиняваш?
- Аз обвинявам онези, които нарушават правото на Децата да са цялостни и щастливи.
- А какви са тези Деца?
- По подразбиране това са онези, които наскоро са се родили. Това са прохождащите. Това са тези, които се опитват да проумеят света и носят Чистота в себе си. Това са Искрените и Обичащите. Това са Нежните и Деликатните. Те не са натрупали злост и грубост вътре в себе си и все още вярват в победата на Доброто. И те не са уморени души – в тях кипи младостта и дръзновението. Те трябва да бъдат опазени, те са движеща сила.
- А какво се е случило, че ще заседава Съда?
- Бяха извършени всемирни злоупотреби и огромни престъпления срещу цялостта на душите на Децата. Всички казуси бяха събрани в огромните Архиви и сега всеки един случай ще бъде разгледан и възмезден.
- О! Звучи така... значително! Но каква е моята роля?
- Ще я разбереш в детайли. Но сега си почини.
Той стана и кимна на детето, което чакаше в близост. Не й ли се стори, че току-що дояде сладолед? Когато то се приближи малка розова капчица на устните го издаде. То бързо я забърса и се усмихна.



/следва продължение/