автор: jelyaznovski

Изхвърчам от стаята. Полетът е към тоалетната и е свръхзвуков, но достатъчно бръснещ, за да мярна скачащата под масата запетайка.
- Май има някой под масата – викам и продължавам.
След височайшето посещение търся под масата. Никой. Питам Нина:
- Ти ли изхвърли жабчето?
- А, не…- Нина даже не се е подместила , чете си вестника и леко се полюлява на стола.
- А къде е ?
Не знам…
- Няма ли да го търсим?
- Няма. Нека си живее тук…
Жена ми решава някакъв друг проблем, не жабешкия. От трийсет и повече години зная, че в такива случаи е по-добре да си трая.
- Добре, нека си живее! – и тръгвам към моята стая.
- Вчера го изхвърлих. – казва Нина след мен.- Оня ден го изхвърлих. По-оня ден пак аз бях дежурна по жабчето…
Разбирам, проблемът е, че аз не участвувам достатъчно активно в борбата с това жабче-инатче, че не съм достатъчно сръчен да го замета с четката, да го гребна с лопатката и да го хвърля. в градината. Всъщност Нина има право, въпросът не опира до сръчност, не и до желание, не и до погнуса, нещо друго е, по-скоро някаква древна боязън от това малко, двусантиметрово същество, останала от памтивека, а у мен – от детските години край мръсния квартален канал.
- Добре де, нека живее с нас – казвам примирено. – И на мен ми омръзна да се занимавам с жабето. Мислех ,че влиза от
стълбата в банята, но не е оттам.
- Влиза си през вратата! Най-спокойно си влиза! – казва Нина. – Прагът е разкривен, зее …
Това може да се преведе и така: като не можеш да действуваш с метлата и лопатката, не можеш ли с чука и длетото…
Както винаги, жена ми е отново права. Трябва да сменя този праг. Но засега по-добре да поискам примирие.
- Наистина влиза оттам – казвам. – Съюзник срещу мухите. Обаче къде ще го къпем?
- Да се къпе в банята! – нарежда Нина.
Аз потеглям към стаята си. И о ужас – по килима след мен подскача жабчето-инатче.