Ако искате вярвайте, ако не искате – недейте. Разказвам ви го това,защото го видях с очите си.
Подпрял се беше вятърът върху клоните на дърветата в душата ми и се унасяше. Къде беше шетал през всичките мигодини досега – сам той си знае. Уморил се беше и искаше да си почине. Ама мислите му, досадни малкибуболечици,непрестанно пълзяха по сънищата му и не го оставяха на
мира. Тогава той се поклащаше недоволен и те падаха наземята по очи. После пак запълзяваха нагоре. Вятърът неиздържа, ядоса се и се развика:
Бягайте!
Махнете се от мене!
Аз нося зараза!
Аз съм прокажен! -
от Доброта.
Страдам,
когато съм на колене.
Не умея да мразя,
макар че
често ме нападат приятели,
а предатели
ме потупват по рамото.
Бягайте!
Махнете се от мене!
Аз нося зараза –
от Любов!
Бягайте,
че ако ви хване – после как ще мразите?
Как няма
да падате на колене?
И как ще прощавате?
Бягайте!
Пазете се от мене! Аз съм прокажен!
От Свобода!
Бягайте! —
Спасете се от мене.
А аз, като чух и видях всичкото това, му продумах:
- „Братко ветре, твоят живот не е орисан да дреме върхуклоните на пресъхващата ми душа. Ти си роден да бъдеш скитник. Отивай. Пък ... каквото стане."
>
Я ми кажете - убивали ли сте вие врабче? Аз убих.Малък бях. Обичах животните. Както всички селянчета,които живееха под вечнобелите коси на планината. Не знаех какво правя тогава. Просто исках да покажа, че съм по-добърстрелец от приятелчето ми, което също не знаеше какво прави. Врабчето падна, а малко след това капна и една слива– зелена и млада като птичето.Дожаля ми. Погледнах небето и попитах:
– Виновен ли съм, Господи?
А той:
– Гледай към земята. Там ти е мястото!
– Ама аз не исках! Честно ти казвам, Господи!
– Може да не си искал, ама си го направил. На тебеняма да ти простя, а на него ще му върна живота, за да те научи да летиш. Но запомни от мен, че когато птиците летят – ги убиват такива като тебе!
Прегърнах изгорялото от гръмотевиците умиращо тялона попската круша на клоните, на която ми връзваха люлка, а под сянката ú написах първото си стихотворение.
И клоните ми проговориха: „ Не ни гледай, че вече сме изсъхнали, приятелю. Помним го стихотворението. Наивно беше като тебе, ама беше хубаво като врабчето, което уби. И тебе ще те убиват като започнеш да летиш, но, ти, за разлика от Бога ще възкръсваш много пъти, защото си ял от нашите
попски круши.”
Тогава извадих телената скоба от сърцето на невинното птиче и върху напуканата кожа на попската круша написах:
Една ужасна синева
е легнала в душата ми.
Какво по-лошо от това
да не вярваш в своите приятели?
Онези, със който си делил
и най-горчивия си залък,
а те, приятели на клевети,
да те смятат за предател.
Една ужасна синева
засяда във душата ми...
Презирам вече своята душа,
гнездо на толкова приятели.
Невярата не стреля със стрели
отровени от мрак и злоба.
Повярвахте на вятърни сплетци,
а не на мен – приятелят до гроба.
Нека да ви боли, им казах, ама вие сте вечни, при вас ще идват врабчета и като ви слушат — ще напишат още по-хубаво стихотворение.
Имах един чудноват приятел. Той като всички страшно обичаше да играе. Сутрин ставаше и грабваше слънцето, а то го отнасяше на небето. И там лудуваха по цял ден. Превръщаше се в бог и заедно с другите богове си
играеха със златната топка. Когато се уморяха, той взимаше слънцето и го скриваше зад хълма. И ставаше вечер. Тогава се събирахме под попската круша. Той обличаше дрехите на Орфей, изваждаше лирата му и ни свиреше вълшебни мелодии. Попските круши се превръщаха в звезди и леко се
поклащаха на влюбения вятър като изящните бедра на знойна хубавица. Поетите пишеха стихотворения, влюбените се целуваха, певците пееха, птиците пееха, щурците свиреха.
И всички бяха щастливи.
Но веднъж черна котка му мина път.
Някой му открадна слънчевата топка.
Орфеевата лира млъкна. Песента му се удави във едно море. Той пак идваше вечер при нас, но дума не отронваше. Със себе си водеше един кръвожаден вълк и двамата гледаха с еднакви очи някъде в нищото.
Не се сдържах един път и започнах:
Откъде тая злоба, приятелю?
Песен след песен редеше.
В сърцето ти бяха накацали славеи.
На кого си продаде сърцето?
С облаци кой те помръкна?
Кой те засенчи?
Защо песните звънки
смени с мъка и хленчене?
Ти самият беше песен.
Песен, която пониква и в камък.
Какво стана? Кой я обеси?
Сега и ние сме зли и нещастни.
Запей, запей ни пак, приятелю!
От Бога веднъж животът е даден.
Хайде да вдигнем щедра наздравица,
пък на злобата – майната ú!
Моят приятел ме гледаше с очите на умиращо слънце и мълчеше. Аз също. Една сова се обади от дълбочината на мрака. Една попска круша падна на земята и се счупи. Вълкът изръмжа. Но всъщност ето какво се случи:
Тази вечер внезапно
луната издъхна.
И звездите се изпокриха.
Стана тъмно,
както в душата ми.
Както в душите на всички ни.
На сутринта
слънцето се усмихна.
Погледна нежно вятъра
и ...
вятърът стихна.
Сякаш нищо не е било.
Сякаш нищо не беше се случило.
Само градските скитащи кучета
на орисията си се озъбиха.
После всичко си тръгна по пътя.
/ следва /