автор: Omaia

Вярвам в чудеса. Навярно затова те често ме намират и допускат доверчиво в мистериозните си житници. Разчупват пити с неочаквани отговори. Засищат глада на въпросите ми.
Началото на април е. Три червенокоси жени : Дани, Кристина / Тина/ и аз сме хукнали за Казанлък. Преследваме приключения и отпиваме от настроение с висок градус. Пътуваме към Стара планина, за прочутата тракийска гробница, и някак си неосъзнато мисловните ни приемници са настроени да улавят вибрации от дълбоко вплетени в
земята пластове време. Пред нас едрее релефът на планината. Заглаждаме грапавините на скулптурните й композиции и вдишаме от първичния рисунък на посланията. Извехтели и с напукани устни спомените жадно се впиват в гранитните зъбери.
Търсят мокрите сребърни нишки на Райското пръскало, за да се утолят и да плиснат разсънващо с тях очите на паметта. Когато наближаваме Калофер, виждаме, че на върховете е полегнала мъгла. Изведнъж тя се завърта тромаво в постелите си, пада от твърдия креват и се прекатурва надолу към нас. Надбягваме я. Отмятаме края на дантелено-димната й драперия, но вече сме пропуснали природния феномен. Невидяното като галена трева гъделичка крачетата на желанието и ги устремява към неизбродената картина. Затова на връщане постоянно напомням, че не трябва да пропуснем водопада.Пак се домогваме до Калофер. Минаваме покрай гора.
- Там има едно кладенче- казва Тина. Говори се, че някакъв човек дошъл от Турция и разпитвал за него, като споменавал непознато име на местност. Хората не могли да му помогнат и го пратили при един овчар, от ромски произход. Турчинът го открил и му обещал, че ще го възнагради богато, ако го заведе при кайначето. Но оставя ли се циганин да бъде надхитрен. Отговорил, че не знае нищо. А после отишъл сам на посоченото място, погледнал в кладенчето. Видял камък с нарисувана костенурка на него. Повдигнал го и извадил гърне с жълтици. Съгражданите му разбрали каква е работата, пребили го от бой, за да каже къде е златото, но той не проговорил. Не след дълго направил три големи къщи, за синовете си.
Все още разсъждавам върху разказаната история, когато чувам отново развълнувания глас на Тина:
- Ето го пръскалото! Сега се вижда. Дани, спри колата!
Отбиваме встрани от пътя. Долу в по-ниското е градът на Калифер войвода. А над него, вдигнал безсмъртно чело, се изправя паметникът на великия ни отечественик Христо Ботев. И препасва сянката си, като сабя, върху бунтовния кръст на Агликина поляна. Тъжна, протяжна песен на робски кавал и картини от хайдушко сборище разпрягат юздите на историята, нахлуват в нас и хукват като див табун в бяг, прескачат граничните дувари на игото.
Проследявам протегната нагоре ръка на приятелката ни и онемявам. Поглеждам към водопада. Но това, което е над него, изкоренява диханието ми, започва да препуска диво в пулса на ушите ми. И сякаш някой друг проговаря с устните ми:
- А, и Ботев е тук!
- Да, паметникът му - отговаря Дани и ме плисва със закачлива усмивка в цвят на кафе.
- Не, погледни горе - казвам.
- О, върха ли? Да, тук е.
- Не , виж по- добре, под телевизионната кула...
- Оле, това наистина е той! - извиква тя. Смехът й започва да подскача като камъче хвърлено по реката на думите.
Трите стоим като хипнотизирани. Горе, на връх Ботев, с небесен пръст някой е нарисувал в снега портрета на Поета, като в гранитната основа на възвишението е изобразил част от тялото му и е пуснал от гърдите му да шурти водопада. Разбирам сутринната мъгла не е била случайна. Явно Творецът е искал да се усамоти, затова е дръпнал завесата. А сега тя вече е свалена и новото платно от експозицията - открито.
Притварям очи и се опитвам да разчета написаното от дясната страна на лика. Но то е далечно и недостъпно за зрението на мисълта ми.
- Трябва да прочета посланието - казвам. - Хайде, да слезем в града.
Докато пътуваме към центъра разбираме, че Тина е от Калофер и преди да се омъжи е живяла тук. Минаваме моста над Тунджа и спираме на стария център, до поставените там сергии. Наоколо има хора, но те са заети с покупко-продажби. Дочуваме бавна, пристигаща отдалеч българска народна песен, но още не можем да осмислим случващото се. Пред пазарчето безстопанствено е спряла лека кола. Вратите й са отворени и от тях бавно и величествено се разлива дълбокият глас на изворна фолклорна мелодия.
- Това е любимата песен на баща ми - глухо изрича Кристина. - Калоферска е.
Вслушваме се в текста:
Що по двори ходиш, сестро ле Лалке,
сестро ле Лалке, от мен по-малка.
По двори ходиш нагоре гледаш,
нагоре гледаш към планината,
към планината към двата бука.
Там ми е, сестро, мойта дружина,
сестро ле Лалке, от мен по-малка...
Песента е хайдушка. Не знаем кой я е пуснал, но усещаме, че се опитва отново да ни накара да погледнем нагоре.Приятелката ни разчита незададения от нас въпрос и бърза да отговори:
- Да, много стара е. Може би е от времето на Ботев.
Разбираме, че докато бил жив бащата на Кристина, често обичал да я изпълнява. Неговата сестра също се казвала Лалка и той по някакъв свой, неразгадаем за нас начин, се чувствал дълбоко свързан с гените на песента.
И трите сме в друго пространство. Мълчим, за да не хабим в празнодумия енергията си. Знаем, че този миг е дълго подготвян и трябва да бъде вдишан без остатък. Докато Тина прави снимки, Дани пие смълчано блаженство, аз се опитвам да скъся дистанцията, да погледна от различни ракурси написаното, за да го разшифровам. Виждам, че най-отгоре стои местоимението "Аз", следват две трибуквени думи, а най-долу е числото 21. Нечетивни са ми тези слова в средата. Взирам се пак, но разгадката ме подминава. Затварям очи и напрягам съзнанието си. Вътре в мен се развиделява и улавям безгласно съобщение: "Аз съм тук 21", "Аз съм жив 21".
Знам, че това е отговорът и правя знак с ръка за тръгване. Потегляме смълчано. Преживяното е прецедило сурогата на думите. Време е всеки сам да поговори със себе си. В съзнанието ми многократно започва да се върти познатия на всеки българин гениален стих :

Жив е той, жив е! Там на Балкана...

Нещо в мен просветва. Досещам се... Господи, думите му са се материализирали! Вече сме далеч, но си спомням разказаната история за кладенчето и гърнето. Някакъв циганин разгневил потомците на стари хайдушки родове, защото отмъкнал пет-шест килограма жълтици от бащиното им землище. Иронична усмивка прохожда по лицето ми. Златото и днес заслепява хората. В мечтите им се изсипват неброени монети и пеят с омагьосващи звуци. Но могат ли да възкресят някого студените струни на тази метална мелодия? И могат ли да откупят най- голямото имане на Алтън Калофер - чудото наречено Ботев!


Снимка: Кристина Бахчеванова