автор: nickyqouo

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Пациентът се възстановяваше стабилно, инфекциите бяха овладени и излекувани, раните заздравяваха бързо, изкуственият зрителен орган не бе отхвърлен от тялото но изключваше когато медицинската машина се приближаваше.
Не, че това би било сериозна пречка ако възникнеше нужда от проникване но така или иначе всичката информация бе вече изтеглена. Облеклото на пациента бе почистено и възстановено. Странното му оборудване също. Дупчеста метална дреха с многобройни изкривявания и разкъсвания на отделните части бе ремонтирана и усилена. Късото метално острие бе покрито с тънък молекулярен слой от вещество което се свърза с метала и щеше да го предпазва от корозиране, стареене и притъпяване. Странното елипсовидно съоръжение съдържащо малък контейнер със запалителен газ и механично изхвърляне на искра, бе заменено с идентично на външен вид устройство но използуващо реакция на атомно ниво и практически вечно. Контейнерът с животоподдържаща течност бе зареден с подобрена такава, енергийно обогатена и минерализирана по начин подходящ за пациента.
За възможностите на Обслужващата станция това бяха нищожни услуги, клонящи към нула. От друга страна информацията която бе получена – съвсем нова и любопитна! Медицинската машина се отдалечи от пациента.
Последният спеше дълбок оздравителен сън, тялото му бе потопено във възстановителна вана. Панорамният прозорец срещу него откриваше гледка към пространството отвън. Когато пациента се събуди първото което видя бе галактиката висяща някъде над палците на краката му които стърчаха от прозрачната течност в която бе потопено неговото тяло. Отново затвори очи и отпусна глава в удобната подложка – “ Съвсем откачих!” – помисли преди да потъне обратно в бездните на съня. Часове по–късно отново надигна глава и галактиката все така висеше между палците на краката му! Нещо го тревожеше и глождеше вътрешно. Някаква неприятна мисъл се въртеше като риба под повърхност от лед и търсеше дупка през която да изскочи! Нещо имаше! Нещо което го притесняваше силно, някакъв спомен – “Сляп като къртица с едното око!” – ужасът го сграбчи за гърлото! “ Кьорав като прилеп! Майчице мила!”
Затвори бавно дясното си око! Гледката не се промени, галактиката все така си стоеше между палците на краката му! ВИЖДАШЕ! “Господи! Не съм сляп, оченцето ми си е съвсем на място! Благодаря ти! Исусе, това е било най–невероятния и реалистичен сън който съм имал в живота си! Ужасен сън, бога ми! Ужасен!” – пое си дълбоко дъх, улови се за ръбовете на широката вана и опита да се изправи. Трудно! Изискваше усилие! Сви крака под себе си и галактиката вече не висеше между палците му. Изправи се, по тялото му се стичаха потоци от тежката прозрачна течност в която бе потопен. Това съвсем сигурно не бе вода! “ Къде съм, по – дяволите? – запита се. “ Нали всичко изглеждаше като лош сън, само преди секунда?” - подлият вътрешен глас се обади съвсем не на място : “ Нали ти харесваше отначало! Стоеше си там на ръба на каньона и не потърси път назад към дома. Пое в нова посока, нов свят, нов живот! А сега, хленчене! Лош сън било, кошмар било!” – сякаш вселената се стовари върху му! Мортир Некронакс се събуди окончателно но му се прииска да си бе останал все така заспал - потопен в безметежност. Галактиката просветваше в огромния панорамен прозорец. Мортир прехвърли крак извън прозрачните стени на ваната в която бе оздравявал. Движенията изискваха усилие! Прехвърли и другия си крак. Стоеше бос върху тъмен под който обаче не бе студен. Обгърнаха го струи топъл въздух, тялото му изсъхна за броени секунди. Видя дрехите си в изненадващо добро състояние - съвсем ясно бе, че някой се е погрижил за всичко!
Направи няколко крачки, неуверено и с известно напрежение. Облеклото му бе сгънато върху лъскава поставка, подаваща се от стената. Вещите му бяха на също такава поставка в съседство с другата. Помещението бе ОГРОМНО и ОСВЕТЕНО, с много апаратура, вани подобни на тази от която току що бе излязъл (всичките празни!) и редица удобни съоръжения напомнящи широки и дълбоки кожени кресла. ЩЕ си почине в някое от тях за малко! Не! Първо трябва да се облече! Мортир посегна към дрехите си и започна да се облича. Погледът му попадна отново в панорамния прозорец. Галактиката висеше в чернотата на пространството. Спирали, купове, мъглявини, яркото галактическо ядро – челюстта на Мортир увисна. Осъзнаването на гледката бе разтърсващо! От своята позиция близо до прозореца, Мортир обхвана – по-точно опита се да обхване с поглед – конструкцията върху която се намираше понастоящем.
Основно стебло се спускаше на километри надолу ( кое бе горе и кое долу?), завършвайки с огромно колело което бе свързано с основното стебло посредством стотици по-тънки и по-дебели коридори ( или просто свръзки, тунели, конструкции?!), по цялото стебло стърчаха прикачени секции, докове, лъскави панели простиращи се на десетки и стотици метри в пространството. На отделни места по основното стебло имаше удебеления, подобни на плътно прилягащи пръстени. Мортир подозираше , че той самия се намира във вътрешността на подобен пръстен. ОСВЕН ТОВА ПОДОЗИРАШЕ, че конструкцията продължава нагоре! Наклоненият леко навън огромен панорамен прозорец, подобно диспечерска кула на РВД, му даваше добър поглед “надолу” но не и нагоре. Подът на залата в която стоеше и повърхността на прозореца образуваха тъп ъгъл , около 110 градуса. Но дори да не виждаше всичко Мортир можеше да си го представи имайки като база видяното! Космическа станция “на ръба” на галактиката!
-Аз съм тук! Аз съм на нея! – главата му се замая, “света” се завъртя! Губеше равновесие, коленете му поддадоха! Втори подъл вътрешен гласец използува този неподходящ момент да го попита: “Да не би да сме попрекалили с бирата, приятел?”-- Мортир бе сигурен , че не е ПОМИРИСВАЛ бира от много, много дни! Просто се нуждае от още малко почивка! Загуби съзнание! Медицинската машина бе в готовност, манипулаторите й поеха без усилие отпуснатото тяло и го отнесоха до удобно широко кресло което прие формата на телесната обвивка на пациента. Веднага започна вливане на подходящите вещества съобразно метаболизма и състоянието на пациента. Пациентът все още не бе възстановил напълно силите си.


При следващото си събуждане Мортир Некронакс успя да се облече напълно. След което отново подремна в удобното черно кресло което приемаше формата на собственото му тяло.
Когато се събуди отново, стана и направи стабилни крачки към поставката където все още стояха вещите му. Наниза кожения си колан в гайките на своите джинси ( не знаеше, че в колана са вложени нишки които го правеха здрав до степен да издържа на опън тегло равняващо се на теглото на пациента умножено многократно!) , окачи манерката и ножа. Прибра пръстена, запалката и ключовете в кесията и понечи да я окачи на врата си. Вцепени се! Зеленото око! Нямаше го! По-дяволите! Подли, крадливи копелета! Бяха му свили най-ценната придобивка и помощник! Гадни крадци! Ще ги разбие, ще ги разкат….
-Възможно ли е да…? – мисълта която му хрумна бе донякъде стряскаща. Мортир започна да осъзнава накъде отиват нещата. Огледало, трябваше му огледало! Озърна се трескаво! После се спря. Закова се на място като отлят от тонове бронз! Глупости никакво огледало не му е нужно , просто трябва да… КОНТАКТ!
-Здравей Мортир! – Гласът звучеше ясно в съзнанието му. – Никой не ме е питал за това но за мен не е проблем, дори улеснява контакта с теб! – Мортир преглътна.
-Неприятно ли ти е? – гласът си беше там вътре в главата му, не си бе отишъл. Зачуди се на усещането. Облиза устни, бяха сухи. Жаден! Отпи от манерката: “ Хубава вода, интересен леко сладък вкус.” – помисли!
-Да, сигурно е подобрена и обогатена! Всъщност тук се погрижиха много добре за теб.
-Имаш ли представа къде сме? И как се озовахме тук? – Мортир обменяше мисли с ММЛК. Приседна на “любимото” си черно кресло ( всъщност те всички бяха еднакви ) и се отпусна.
-Струва ми се, че ти би трябвало да знаеш отговора!
-Защо аз?
-Вече си правил нещо подобно в миналото. Спомняш ли си за последната битка на Брон и смъртта на Краля – Демон в Коридора водещ от каньона Грел към равнината Вандерлее?
Спомняше си, разбира се! По подобен начин бе пристигнал от Земята в новия свят. Един път бе прекосил пространството, после времето а сега отново се бе “изстрелял” в някакво безумно посещение на края на галактиката! “Ако работя като “такси” ще изкарам куп пари!” – малко черен хумор никога не е излишен стига да си способен да го приложиш както и когато трябва.
-Какво? Не те разбрах!
-Нищо, нищо! Просто блуждаеща мисъл, глупава при това. Поне някакво предположение за това кои са домакините ни и какво представлява това съоръжение? Отвъд това което е видимо, в смисъл на предназначение, цел, посока на движение!
-Това очевидно е обслужващо съоръжение , а за домакините…. Предполагам, че това са СЕЯЧИТЕ!
-Кои?
-СЕЯЧИТЕ.
-Значи ги познаваш?
-Не, не! За тях има само предположения и следи тук там в системите в които е пътувал господаря Брон и други от неговата раса. Останки откривани на древни планети носещи се в космоса край угаснали слънца. Дрейфуващи във вакуума огромни конструкции. Недостъпни за нас! Изплуващи от пространството и изчезващи също така неочаквано, обградени от непробиваеми силови щитове.
-Конструкции подобни на тази?
-Не съвсем, не точно такива!
-Ти самия виждал ли си ги?
-Преглеждал съм записи в паметта и базите данни на основния компютър на господаря Брон, на кораба - майка разбира се.
-Смяташ ли, искам да кажа СЪВСЕМ сигурен ли си, че нашите домакини са тези които наричаш “СЕЯЧИТЕ”?
-Вероятността да греша е приемливо малка.
-Но съществува вероятност и да грешиш! Добре! Да оставим това. Появи ли се някой тук докато съм спал?
-Само машини, медицински и обслужващи.
-Установихте ли контакт?
Отговорът се забави за част от секундата. На Мортир му хрумна, че това е адски продължително време за един компютърен интелект. Хрумна му още , че вероятно е възможно мислите му – собствените му лични, тайни , най– тайни и дори неприкосновени мисли – да бъдат един вид “подслушвани” от Зеленото око. Възможно беше! Защо не? Какво би го спряло? Това, че в момента не реагира на тези му мисли не означава непременно, че не ги “чува”, нали? Ха! На кой му пука! Зеленото око е инструмент, вярно – инсталиран в главата но на кой му дреме? Дори да “чува” и най – съкровените му мисли, разпаднали се конструкции и фрагменти от мисли или пък зараждащи се такива, ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО КАЖЕ НА НИКОГО!
-Установихте ли контакт? – не беше ли задал вече този въпрос? Отговорът се забави за част от секундата.
-“Изцедиха” ме!
-Как така са те “изцедили”? – Мортир пъхна ръце под тила си.
-“Изцедиха” ме! Изтръскаха всяка трошичка информация от мен, предполагам и от твоя мозък също са изтеглили всичко!
-Само “изцеждане”, без обмен? Подли копелета!
-Не, не Мортир! Предложиха информация но не бе във възможностите ми да я поема, дори и съвсем малка частица, заплашваше да блокира функциите ми! Една микро - част от този поток би ме задръстила и за да го поема трябваше да изтрия собствената си програма, да остана само черупка! Просто измервателен уред, обикновен бинокъл и прицел! – Мълчание за част от секундата.
-Сгреших ли, че запазих личността си?
-Не. Добре си сторил! Имам нужда от теб приятел! – Мортир отново потъваше в сън. Произнесе полугласно:
-Добре си сторил! – гласът му бе провлечен. – Имам нужда от теб приятел! - Мортир измърмори още няколко пъти под нос думите “имам нужда” и и окончателно се потопи в дебрите на съня. Залата бе потънала в тишина нарушавана единствено от звуците на апаратурата, тихи просъсквания, прещракване и пиукане. Медицинската машина доближи креслото в което бе потънал Мортир, включи се към командното му табло. Данните които постъпваха от сензорите на ергономичното ( думата дава съвсем слаба представа за функциите и възможностите му!), кресло – легло показваха, че по всички показатели пациента е в добро общо състояние. Лицето му бе спокойно, клепачите затворени, тялото отпуснато. Манипулаторите на медицинската машина се отделиха от командното табло на креслото. Пациентът бе добре. Машината се оттегли на обичайното си място до стената.
В панорамния прозорец галактиката блещукаше с милиарди светлинки. Масивната конструкция на Обслужващата станция продължаваше да се носи по своята траектория. В ъгъла на панорамния прозорец се появяваше червеникава ивица светлина. Прозорецът се поляризира до необходимата степен. Червеният гигант около който орбитираше Обслужващата станция , постепенно запълваше пространството, светлините на галактиката бяха удавени от него. Обслужващата станция се въртеше около собствената си ос и след час умиращата звезда щеше да огрява панорамните прозорци на друг от основните стволове на конструкцията, простираща се на километри в пространството. Основните стволове бяха дванадесет, с големи пръстеновидни конструкции в горния и долния краища ( Мортир бе зърнал “долната” и я бе оприличил на “огромно колело” ), и многобройни допълнителни съоръжения – докове, енергийни модули, аварийни машини, ремонтни роботи, отбранителни батареи за мощта на които е излишно дори да се споменава. Всичко това стърчеше от стволовете. В геометричния център между дванадесетте ствола се намираше кълбовидна конструкция, сама по себе си с гигантски размери от която ефирни рампи – като нежни пръсти - се протягаха към дванадесетте ствола и се свързваха с тях. Рампите излизаха от екваториалната равнина на кълбовидната конструкция и за всеки от дванадесетте основни ствола се прикачваха три рампи, в средата на ствола, на километър отдолу и на километър отгоре в стволовата конструкция. Гледано от разстояние, цялото съоръжение изглеждаше като масивна паяжина с лъскав паяк по средата. Обслужващата станция бе на милиони години, щеше да дочака смъртта на червения гигант и да продължи да функционира още дълго след това. СТРОЕЖЪТ БЕ ЗДРАВ! Трябваше да издържи дълго и предълго тъй като не се знае КОГА НЯКОЙ ЩЕ ИМА НУЖДА ОТ ПОМОЩ!
Командното табло на креслото – легло издаде звук съответствуващ на сигнал за тревога! За миг мозъчната активност на пациента достигна невъобразими стойности! Опасност за пациента! Медицинската машина се стрелна към креслото – легло. Бе много бърза машина, в отлично състояние и на късо разстояние от пациента – както изискват правилата! И все пак закъсня! За времето от секунда и половина, от момента на тревожния сигнал до мига в който медицинския робот достигна до креслото на пациента, него вече го нямаше там! Просто изчезна! Креслото все още запазваше формата на тялото му. Интересно! Медицинската машина изтегли информацията за телесните функции и показатели на пациента от терминала на креслото – легло и се зае да ги анализира. Интересно! За едно съвсем кратко време ( според човешките разбирания ), анализът приключи. Много интересно! Медицинската машина изпрати информацията в хиперпространствената галактическа информационна мрежа. От милиардите зрънца живот някъде там в безкрая, едно се бе развило по много интересен начин! Безценно!
Медицинската машина се оттегли на своето място и застина в очакване на следващия си пациент. Дискът на червения гигант се измъкваше от панорамния прозорец. Галактиката все така висеше в чернотата на пространството. Красотата и бе неизмерима.


Мортир Некронакс прелиташе през порталите! Стомана, желязо, дърво, камък, безкраен жълтеникав път. Каменна арка. Миризма от дим, шумотевица, крясъци.
-Н-н-няма го, няма го! – Зак си пое дъх и изкрещя:
-Мортир го няма!


Мортир отвори очи. Лежеше край огъня, Зак крещеше на метър от него.
-Мортир го няма! - Мортир се протегна и го сграбчи за глезена.
-Стига си викал! Тук съм!
Зак, който се бе вкаменил когато нещо го сграбчи неочаквано за глезена, извърна глава назад към огъня и видя лицето на Мортир. Очите му се подбелиха и той се стовари по гръб – като талпа! Припадна!