автор: LeoBedrosian

-Ела, Гавраиле. Стига с тези проблеми! Тази вечер ще се повеселим – прикани го нетърпеливо и тръгна по криволичещия калдъръм от прозрачни речни камъни, обкраен със бели мраморни бордюри – важните работи ще ги оставим за друг път. Сега съм решил да изпитам някои земни съблазни. Мога да си го позволя веднъж.

Гавраил поприбра дългите краища на бялата си роба, покри изящните си криле под робата и закрачи до Него. Цялото му държание издаваше огромно страхопочитание, внимаваше дори как диша. Няколко демурзи прелетяха наблизо и се обърнаха към Него в почест и подчинение. Понякога това много Му досаждаше. Цялото това уважение и почести, искрени разбира се, понякога Го изнервяха. Искаше Му се да бъде малък, незначителен и невзрачен, но не можеше. И сега, когато беше решил да се повесели бе така. И пак не можеше. Дали не бе виновен Аеол? Съзнаваше, че самата мисъл за Извора е конщунство, но не можеше да се пребори с нея.

-Гавраиле, почивал ли си скоро? – страхопочитанието на ангелското лице се замени от изумление – Излизал ли си в отпуска някога?
-Не те разбирам Боже. Какво е това „почивка”? – личеше по гласа му, че е искрен. – Веднъж Архангел Михаил реши да подремне за час, два под едно дърво долу, в земята на грешните и без малко да загуби едното си крило. Щели да му го отрежат и да го продадат като мощи.
-Пак дело на Сатаната – гнева се надигаше в гласа Му – няма ли да престане някой ден с безобразията си! Между другото как върви проекта за Небесната милиция, кога ще можем да изобличим този хубавец? Кога ще си получи заслуженото? – усети, че пак го налягат проблемите.
-Набираме още доброволци. Опасявам се, че няма много желаещи – трепереше гласа на Гавраил.

Останалата част от пътя изминават в мълчание, всеки с мислите си. Вратата на страноприемницата е открехната и от вътре се чува веселия глъч на крилати, демиурзи и всякакви небесни обитатели. Спират се на прага. Трудно Му е да се пребори с мисълта, че върши нещо нередно. Най-много Го е страх, че ще Го познаят и ще развали и тяхната вечер. Сменява ефирната бяла роба с по-вехта, брадата Му се скъсява, високомерните бръчки се поизглаждат. Хубаво е да изглеждаш по-млад. И по-лекомислен. Вратата се отваря с трясък и от нея се изсипва шумна компания от старозаветни светци. Притаи сърце, но не Го познаха. Хм, на времето бяха сред малцината привилегировани смъртни, на които разреши да останат в Едем. А те не са забравили земните си привички за радости и веселби. Виж ги ти!

- Да влизаме Боже. Тук на вратата ще почнат да ни заглеждат – подканва Го Гавраил, хваща златната дръжка и с приучено движение отваря яката, тежка врата. Явно мястото му е познато. Пък Tой си мислеше, че ...