автор: jelyaznovski

Когато бяхме деца, нашият двор още граничеше с къра.
Така си беше – живеехме накрай селото. После зад нас купи място един македонец от Гръцко, направи къща и доведе семейството си – жена и пет дъщери, горе-долу наша възраст. Той докара и първия в селото камион. Да имаш камион по това време беше чудо невиждано. И в Пловдив камионите се брояха на пръсти. И естествено ние с брат ми по цял ден висяхме на оградата, гледаме камиона и кроим как да го опипаме. Македонецът обаче не се отделя от него. Все го чисти, все го търка с един парцал и ръмжи под мустаците .
- Бате, така няма да стане, ами съм намислил нещо. Значи ще използваме щерките на македонеца, щото много ги обича. Ти се оженваш за Кера, аз за Пена, вуйчо ще го викнем да се ожени за Нада. И остават още двама да намерим, за да си стане камиона наш.
- И като го лъснем с парцалите…
- Да бе, това лъскане ли е на македонеца. Само го замазва…
- С плюнка, с плюнка се лъска ,бако!
Плюем през оградата и се прибираме да спим.
Аз забравих през годините тия закани. Кера, Пена и останалите ги взеха пловдивчаните. Брат ми обаче, така и остана цял живот при камионите.