автор: maksim

Живяло някога едно малко момиче, Съ Лин.
Минало време и от Утро (Съ) момичето се превърнало в Жарък ден.
Всяка сутрин, когато разресвала черната си коса, оглеждайки се в близкият вир, водата потрепвала, а малките рибки ахвали от възхита пред красотата й. Нейната кръстница и покровителка намислила да я дари с най-благия дар, който може да получи една жена - дете.
Една нощ я пренесла в съня й близко до Пещерата на живота и я превърнала в зелка. Съ Лин се разлистила и обвила в утробата си дъх-сила, която се развивала и я изпълвала с благодат.
Когато детето било готово да се роди зелката цъфнала, а в средата на цвета й се появило малко човече...
В този момент Съ Лин се събудила. Лежала в леглото си от папрати и бамбук, покрито с кадифен мъх, а пред очите й върху нея лежало малко бяло дете, голямо колкото палец.
Майката му се усмихнала, защото в този момент вече знаела как се казва синът й - Цун (палец, пръст), Бай (бял), До(благодат).
Станала, отишла в градината и откъснала лист от зелка за креватче на Цун.

Само че той растял бързо!
След три дни малкото момченце се превърнало в нормално бебе, а след още десет месеца вече щапукал несигурно из гората. Птиците го учели да пее, а видрите - да се гмурка, мравките - как да строи и да обработва земята, а лисицата - да ловува.
Негови братя и сестри станали децата на Мъдрата панда. Планината около селцето Цян в провинция Съчуан, започнала да шепти името на детето Цун Бай До.
От малко момченце Цун се превърнал в красив юноша. Помагал на хора и животни. Бил силен и състрадателен, за което бил награден от боговете. На осемнайстия си рожден ден получил чуден подарък - под един нар, в дън гората, намерил оседлан еднорог. Очите му били от кехлибар - с тях можел да вижда кой лъже и кой казва истината, а дъха - огън, който изгарял всяка несправедливост. Пред него растения, животни и хора се покланяли и му стрували път.
Прочул се младежът с благостта си надалеч - през гори и поля.
Навсякъде разказвали историята, само променяли името, според местния език, но делата му си оставали едни и същи, а девизът на бронята му бил:
"Каквото поискате, това ще получите!" и винаги било по много, колкото са и семената в нара.

Стига желанието на молителя да било искрено, излязло от сърцето, върху него се изсипвала цялата благодат, която Цун Бай До можел да измоли от боговете.
Казват, че това е стара история. Други пък, все още със светнали очи, заеквайки говорят, че предния ден са били на кръстопът, загубили всяка посока и изведнъж пред тях се появил, като от нищото, млад мъж възседнал еднорог. В ръцете си държал нар, от който излязало облаче. В него всеки можел да види верният за него път, живота си напред: болните получавали лек, на бедните давал къшей хляб, на - жадните вода...

А може би същото ще стане утре... Вероятно и в този момент някъде, някой молитвено затваря очи, отваря сърце и от него излиза чист вятър, който разлюлява звънчето вързано на рога на еднорога и го кара да запее с кристален глас.
И някога, някъде - след много време, друг разказвач ще започне така: "Имало едно време..." или "Живели някога...", но след като сложи точка на приказката си ще затвори молитвено очи, ще отвори сърце и ще произнесе Цун Бай До...