автор: jelyaznovski

Голям Ветко ми разказа такава история.
Желязно било много малко село. То и сега си е малко, но през петдесетте, когато се развива действието, било още по-малко.
Направили ТКЗС-то, почнали работа. Обаче селото досами дезесето, всеки се натиска на държавно, мъжете се изнизали, няма кой да ходи по къра. Председателят на стопанството се видял в чудо. Мислил, мислил, па един ден спрял жена си от бригадата и й разпоредил:
- Вземаш рейса, отиваш в Пловдив и купуваш от най-бялото, най-хубавото брашно, което намериш. Искам да опечеш от ония самуни, дето се ядат с хляб.
Опекла жена му самуните, напълнил той дисагите и айде в Петричко. Там по планината глад и сиромашия. А председателят от кръчма в кръчма по селата – вижте какъв хляб ядем в Желязно и оставя по един самун. И още не се върнал, тръгнали македонците към равнината. Така станало ТКЗС-то, така пораснало селото, оттогава са и новите къщи- първо на македонците, после и на нашите, да не останат по-назад…
Легендата си е легенда. Но, общо взето, председателят не излъгал и македонците досега са му благодарни.
Пък и махалите се омешиха…