Робертино Стаматов е роден през зимата на 1896 година в един малък балкански градец, който няма да споменавам, за да не вменявам на жителите му обвързаност с една противоречива личност, която духовниците по онова време, без изключение, смятали за еретик от най-опасна категория, а светската власт – за непопулярен, но достатъчно опасен луд и размирник.
Кръстен от баща си, набожен селски даскал, на Робеспиер, Робертино още на седем прочита всичко за Робеспиер и заявява на баща си, че ако е можел да говори в деня на раждането си е щял да каже на родителите си, че това име е идиотско. Той също така добавя, че името Максимилиан има повече общо с Робеспиер, отколкото Робертино, и че баща му е сторил глупост да го кръсти на някой, който завършва на гилотината. След този разговор Робертино прекарва една януарска нощ в конюшнята и от измръзване го спасяват само милостивите му сестри, които му подават през прозорчето одеало и малка стъкленица с ракия.
Робертино завършва гимназия в градеца, а после заминава да учи в София. От периода на студентството му датират и първите текстове, които го правят един от най-неизвестните, но най-мразени врагове на църквата, монархията, фашистите, комунистите, политикономистите и философите от повечето основни течения, вероятно с изключение на солипсистите, които просто го игнорират. Тъй като почти всичко за Робертино не може да бъде намерено в Интернет или където и да било, аз няма да се занимавам повече тук с неговата биография, а ще предложа на вашето внимание един от ключовите му текстове, който по времето си причинява инфаркт на секретаря на Врачанския Митрополит и на адютанта на Цар Фердинанд (и двамата силно набожни), но за втория има съмнения, че инфарктът може да е имал и нещо общо с факта, че обладавал една камериерка, докато четял произведението на Робертино.
Текстът, който предлагам тук, умишлено не е от най-провокативните, за да не реши уважаемият читател, че аз, като бъдещ издател и носител на правата на Р. Стаматов, заигравам със скандалното у него, за да предизвикам интерес. Откъсът е от книгата „Разминаване с Бог”, от която е останал само един екземпляр, в частна колекция. Глава 6, „Молитвите не се изпълняват”.
6. Молитвите не се изпълняват
Молитвата не е поредица от думи, а начин на живот. Човешките думи са посредник, който често предава и двете страни. Словото създава, само когато е изречено от Създателя. Вместо да използват словото за общуване, хората го използват за заблуждаване, за прикриване на действия, налагане на маски и печелене на дребнави победи. Официалните самонарекли се божии институции, както и официалната светска власт на принуждението имат основна заслуга за институционализирането на това изопачаване. Очевидно е, че словото не може внезапно да стане друго, когато човек го използва в молитви – то си е същото, което човекът вече е опорочил за лъжи или за окастрени понятия. Затова молитвите с думи не действат.
Помисли, читателю – за да действат молитвите с думи, човек би трябвало да може да върне обратно на Бог божиите слова във вид, разбираем и за човек, и за Бог. Това двустранно разбирателство е невъзможно, защото човек влага в молитвените слова един ограничен, себичен смисъл, който е разбираем за Бог, но не е онзи смисъл, който тези слова носят в божествената си природа.
Другата основна причина вербализираните молитви да не се изпълняват е, че хората рядко знаят за какво всъщност искат да се молят. На повърхността на съзнанието им изплуват страсти и молби, които са просто отлагания, екскременти от същинските тела на техните желания. Хората си пожелават с думи нови дрехи за едно духовно тяло, което е проядено от смъртоносна болест, докато всъщност, без да знаят, те най-много искат да оздравеят от тази болест. Разбираемо е тогава, че Бог не може да изпълни молитвата за нови дрехи, докато тялото умира.
Така става ясно, че молитвите не се изпълняват, но не защото Бог не желае да ги изпълни, а защото не трябва да ги изпълни (тъй като словата на молитвите носят съвсем друго значение от вложеното от молителя, или защото обектът на вербализирането, какъвто го разбира молителят, всъщност не е истинският обект на молитвата). Колкото и да е странно, оказва се, че Той (Тя) и хората говорят на различни езици.
Поради неспособността на човека да се моли истински чрез думите след Вавилонската кула, Бог, който е милостив, му е дал друг, истински, начин за молитва. За съжаление човек все още продължава да смята, че думите (или мислите му, помислени като думи), са средството за молитва. Хората коленичат пред своите форми на бог, свещени идоли, икони или посоки и мърморят или редят на ум, под формата на думи, своите молитви към Бог. Когато нещо от тези молитви се сбъдва, хората го отдават на молитвата. Всъщност такова сбъдване винаги е случайно от гледна точка на молитвата и на Бог. Просто молитвата с думи е съвпаднала с истинската молитва на молителя, която Бог е чул и удовлетворил.
Истинската молитва, онази, която носи двустранно разбиране е молитвата чрез живот. Много хора инстинктивно усещат силата на тази молитва – някои наричат процеса на молене „да слушаш сърцето си” или „да живееш според сърцето си”. Този начин на живот често се тълкува като проява на наивност или на краен егоизъм – и наистина слушането на сърцето понякога може да бъде подменено от наивност или краен егоизъм.
Но когато човек развие инстинкта си за молитва чрез живот, той често има усещането, че му се случва всичко, което си пожелава, без да се моли за него – просто като върви към него. Ако се молиш чрез живот то онова, което търсиш, винаги е там, където очакваш да бъде. Онова, което желаеш, винаги е при теб, без да се налага да го крадеш от някой друг. Въпроси няма, защото въпросите имат значение само в живот, който не изпълнява своята функция на молитва. Нещата, които не знаеш, не са въпроси. Те са просто думи извън твоята молитва или пък са следващите дарове, които ще получиш по пътя си.