автор: rosi45

Автобусът беше пълен с работници, отиващи на работа в Кораборемонтния завод. Повечето бяха сънени, притихнали. Тук-там някой четеше вестник.

Аз съм медицинска сестра в здравпункта. Всички се поклащаме ритмично. Никой не гледа през прозиреца. Какво да се гледа - наоколо халета, кранове, ж.п.коловози, които ще пресечем, за да стигнем до завода.

В миг това спокойствие бе разрязано като с нож от силен трясък, хрущене на ламарини и хора, които като парцалени кукли се разхвърчаха насам-натам...

Отворих бавно очи - защо съм на бойно поле? Нали отивах на работа? Но наоколо е пълно със стенещи хора и кръв. Прелезът, влакът...

Сокойно, аз съм единственото здравно лице! Веднага трябва да стана!

Ще спра шуртящата кръв от крака на човека до мен. Правя го. Жена, изпаднала в истерия, крещи неистово. Тя е добре, си мисля, лошо е за непомръдващите. Успокоявам я.

Трябва да проверя пулса на онзи човек - дали все още има пулс?

Пълзя между ранените и правя каквото мога. Повечето са в шок.

За някои този съдбовен миг е бил последен.

Стресна ме воят на линейки... Чух някой да казва - помогнете на нашата сестричка... Черна пелена.

Дойдох в съзнание в болничното легло, овързана, бинтована, всичко ме боли.

До леглото - съпругът ми и децата. Плачат.

Искам да им кажа, че всичко ще е наред, аз съм силна, много силна. Но от устата ми излиза само стон.

Обикновено отивам на работа с колело, така ми харесва. Но този ден, не помня вече защо, взех служебния автобус.