бях чел някога едно предание, как ...
някога цар соломон разказвал за своя път през пустинята, а именно:
"... вървях по брега, топлия пясък пареше по краката ми, а морските вълни ги охлаждаха благодатно. вървях с дни. обърнах се за да видя началото и видях по брега стъпките на двама. малки, детски, лъкатушещи и несигурни. моите. и други едни. широки и уверени, тези на господ. той ме държеше за ръка и ме водеше.
с годините моят ход укрепваше. вървях през пустинята смело. усещах ръката на господ върху рамото си. обърнах се, за да видя началото и...
ужас!
видях следите на един. моите.
бях загубил отдавна пътя, а често губех и посоката.
усещах горещия пясък под краката си. обзе ме страх и паника. нямаше я ръката на господ върху рамото ми. бях сам. бях отчаян. от очите ми се отрониха сълзи. плачех с кръв, която падайки разтопяваше пясъка.
продължих нанякъде, обзет от гняв и ярост, от безсилие и злоба...
...и ето ме сега в края на този път седя смирено пред господ и единственото нещо, което го питам е защо, защо ме изостави господи?
- когато беше малък и слаб, аз бях до теб и те водех, държах те за ръка. ти помниш добре това, нали? обърна се да видиш началото и видя стъпките на двама, моите и твоите.
когато тръгна уверено, сам, аз бях до теб приятелю сигурен съм, че помниш ръката ми върху рамото си.
а когато ти беше най-трудно, аз бях с теб отново. ти се обърна, за да видиш началото, помниш нали? и видя стъпките на един. моите. тогава аз те носех на ръцете си.
и днес в края на своя път ти си тук, отново си с мен, защото имаше воля.
защото имаше вяра."
п.с. господи знам, че съм в ръцете ти. надявам се в края на пътя пак да съм при теб. все още имам нужната воля. а вяра? тя е безгранична. :))