автор: nickyqouo

Не знаеше колко време е стоял така , в очакване на нападение което така и не започна. Бе загубил представа и усещане за време. Умът му бе далеч. Подобно на вчерашния ден , когато гневни мисли настройваха ума му на вълната на друго измерение , на друг свят.
Неусетно умът му се бе превърнал в машина преодоляваща разстояни , пространства и вселени непостижими с конвенционални средства. И докато кубинките хвърляха пръст и камъчета зад гърба МИСЪЛТА, МИСЪЛТА бе отворила пространството и го бе отнесла в свят който тепърва предстоеше да опознае и в който да води своята собствена истинска битка за оцеляване. Стоейки като издялан от гранит и същевременно чувствителен като струна, отново в условията на тотален, дори абсурден стрес - бе постигнал състояние на ума в което пресичаше непознати и невъобразими по обем и продължителност на периодите времена и пространства. Под въздействието на силен стрес, умът се връщаше към първичните инстинкти и стигайки до дъното, започваше да търси нови изходи, нови подходи и решения …. и…. ги намираше. Без волева заповед, без външно насочване, дълбоко закодиран автопилот. Може би само може би, това е най-близкото, не и най-точното, обяснение за случващото се. Понякога думите не са достатъчно ясни, липсват или изобщо са неподходящи за описанието на нещо неописуемо. Но хората винаги опитват, нали ?
Мортир бе потънал назад във времето на този свят и наблюдаваше вихрещата се кървава вакханалия в залата. Отначало картината бе спокойна и изпълнена с очакване за почивка, с настъпващото свечеряване. Въпреки, че под стотици метри скала деня и нощта едва ли имат значение, но биологичния часовник на съществата които наблюдаваше, си казваше думата. Постепенно гледната точка и перспективата на Мортир се измениха. Отначало сякаш наблюдаваше театрално представление, намирайки се на самата сцена, но без да бъде забелязан от актьорите. Постепенно осъзна, че седи на пейка близо до бумтящата камина. Дясното му рамо опираше в поставката за шишове, едно от местата е празно и това бе чудесно, тъй като на този шиш се печеше крехко козле и миризмата му дразнеше приятно ноздрите. Мортир осъзна, че наблюдава залата през нечии чужди очи. Да! Да разбира се и едното от тези чужди очи определено НЕ БЕ ЕСТЕСТВЕНО. Интересно. Мортир концентрира вниманието си върху това око. То бе особено. Но за никой от другите присъствуващи това не представляваше интерес. Мортир осъзна, че разбира разговорите на съществата около себе си. Обсъждаха вечерята, походът – военен - чудесното време и отличната бира, лееща се от една изправена бъчва в близост до “горната” врата. Мортир осъзна,че „горна” вероятно означава извеждаща до някакъв горен изход . Всъщност това бе точно така и цялата информация бе в ума на съществото. Не бе нужно да задава въпроси, той просто знаеше отговорите. Названието на расата на тези същества, бе „демони”, но те разбира се не бяха изскочили направо от огньовете на ада, така ги бяха нарекли „другите”, „петопръстите”. В единия край на масата седеше, с бойно снаряжение но със свален шлем Кралят- Демон. Отпиваше вино от груба бронзова чаша и обсъждаше тактически схеми за предстоящите тежки битки. Той ги бе довел до тук. Бе ги превел през планините отвъд които живееха. Там където изгряваше слънцето. Преведе ги през хиляди опасности, бури, високи върхове и стръмни пропасти, през планински потоци и снежни виелици. Сега водеше тежка битка за единствения проход към безкрайната, простираща се отвъд хоризонта и отвъд въображението, равнина Вандерлее, владение на петопръстите. Червените планини бяха зад гърба им. Великият поход бе в своята повратна точка. Грохота на битката за прохода бе далеч. Но тук бе ключът към успеха на цялата кампания. Проектът бе почти завършен. Бяха изследвали огромния каньон Грел в търсене на друг проход, такъв не откриха, но се натъкнаха на скална пътека която ги изведе на няколкостотин метра от ръба на каньона отвъд който започваше плавно спускащата към залеза равнина Вандерлее. Използуваха една естествена площадка като начало и започнаха своя поход в сърцето на скалата. Планът бе изцяло на Краля-Демон. Основният коридор и спомагателните тунели – умело прикрити - бяха почти готови, като за отдушници и комини бяха използували някои естествени пукнатини както и минни техники, достояние само на демонския народ. Символът- Слънце проблясваше на гърдите на всички, символ на дома, останал някъде там далеч назад, символ на това от къде идваха, и на изминатия път.
Когато основния КОРИДОР бъде завършен, през него ще мине част от демонската армия, леко въоръжена и безшумна. С настъпването на нощта лагера на „петопръстите” ще бъде нападнат, основната сила ще атакува прохода за последен път докато защитниците ще бъдат заети с атаката в самото сърце на лагера си.
Планът бе добър. Би трябвало да успее. „Не съм участвувал в по-добро приключение досега.” - помисли си демонът. Мортир отново се концентрира върху изкуственото око. Възприятията на съществото бяха станали и негови възприятия. Усещаше топлината на огъня , миризмата на печено , триенето на дрехите в тялото. Чуваше шумотевицата от движещи се напред-назад командири, телохранители, съветници на краля, майстори – миньори докладващи за последните приготовления.
Влизаха и излизаха непрекъснато, което е нормално за един щаб. Чувствуваше пулсирането в лявото си рамо, където бе понесъл тежък удар и само отличната му плетена ризница го бе спасила от загубата на ръката. Но не усещаше неудобство от изкуственото око. Чувствуваше го като неразделна част. Гледаше през него, НАИСТИНА ВИЖДАШЕ през него. Странно. Откъде разполагат с такава технология? И защо воюват с примитивни оръжия, ако са способни да създадат такъв заместител на чувствителен орган какъвто е окото? Би трябвало да разполагат с по-ефективни средства с които да се избиват един друг. Мортир отново си задаваше въпроси, а просто бе необходимо да потърси отговора в ума на съществото. Направи го. Хоп – отговорът изскочи като заек от дупка. Окото бе.... „дяволска работа , мамка му” прелетя в миг през съзнанието на Мортир - окото бе личен компютър. На вид бе просто парче зелен кристал оформен като око и запълващ зеещата дупка в лицето на един смел демон-воин, загубил лявото си око в свирепа схватка. Собственикът на компютъра бе пътешественик, отбил се да изживее някоя и друга година приключения в този почти примитивен свят.
Удоволствието бе неописуемо. Това наистина бе най-доброто приключение в което бе участвувал. Канеше се до няколко месеца да отпътува. Компютърът му щеше да изпрати сигнал до навигационния спътник който бе оставил в орбита. Той от своя страна щеше да се свърже с кораба му, носещ се в далечна траектория по периферията на местната система. Компютърът му бе сам по себе си огромна база данни, оптически прибор, анализатор на атмосферата, тактически екран при нужда, връзка с с навигационния спътник и космическия кораб. Бе част от него. Можеше да черпи огромна информация от всякакъв вид и да я използва на секундата. Би могъл дори да остави съзнанието си да заспи и компютъра да води това тяло дори в най-люта битка, без да се безпокои за грешки и негативни последици. Когато решеше да си тръгне от тук, на борда на своя космически кораб щеше да прехвърли съзнанието си в своето собствено тяло, потънало в момента в дълбока стаза в сънната камера на кораба. Но все още му предстоеше най- интересното – завладяването на Вандерлее. В момента нямаше връзка със своя кораб и навигационния си спътник, тъй като стотиците метри скала заглушаваха сигнала.
Но от входа на тунела го деляха едва стотина метра. При нужда би могъл веднага да излезе на площадката в каньона Грел и да се включи в информационния обмен протичащ между кораба и навигационния спътник – който представляваше сложно и автономно съоръжение с много по-обширни функции от обикновеното насочване и позициониране на миниатюрния му компютърен събрат, намиращ се долу на повърхността.
Миризмата на печено бе влудяваща. Суетнята около Краля-Демон бе понамаляла.
В залата се намираха не повече от петнадесетина демона – част от щаба и личните телохранители на Краля-Демон. Като важен негов съветник и ветеран от множество тежки и съдбовни битки , пришълецът бе приближен на Краля-Демон. Бе важна фигура върху дъската. Бе извоювал тази позиция сам. Бе много горд и доволен от себе си. Това наистина бе едно грандиозно и велико приключение. Информацията за този поход , за историята и родните земи на демоните бе въведена и сортирана в личният му компютър. Най-интересните епизоди бяха отделени и запазени в специалните информационни банки , откъдето дори след много години той би могъл да ги изтегли и да преживява всеки миг от тези приключения отново и отново. Колекцията му бе обогатена значително на този свят. Бе много , много доволен .
А сега :
- Кралю, - обърна се пришълеца към владетеля – не е ли време за едно добро похапване след този изморителен ден? Ха – ха.
-Отлична идея Брон, - вдигна глава от разхвърляните върху масата карти Краля-Демон. – Най-добрата идея която чух днес.
Вечерята тъй и не се състоя. В настъпилия миг тишина след думите на Краля-Демон, всеки от присъствуващите зает със собствените си мисли не обърна внимание, че шумът от КОРИДОРА и спомагателните тунели е съвсем стихнал.
А това съвсем не бе нормалното състояние на нещата. Колкото и да бе намаляла активността с настъпването на нощта и въпреки, че проектът бе почти завършен , винаги имаше шум от различни дейности, който се чуваше на десетки метри разстояние в кънтящите тунели. Никой не разбра, че нещо не е наред докато не бе прекалено късно.
„Горната” врата изригна изведнъж и останките и се отвориха с трясък. През нея нахлуха хора, въоръжени само със скъсени мечове с овални предпазители. Облечени бяха кожени туники и панталони. Подметките на ботушите им бяха обвити в парцали и не вдигаха никакъв шум. Щитовете им бяха дървени, тежки, обковани с метални пъпки във формата на цвят от лилия. Нахлуха с извадени оръжия, без да издават и звук. Без бойни възгласи. Бяха дошли да вършат работа, а не да плашат гаргите. Мечовете им, скъсени за да могат да бъдат използувани в тунелите и ниските тесни помещения, бяха изключително ефективни. В първите секунди на атаката демоните не успяха да реагират и да организират по-сериозна съпротива. Много от тях вече лежаха посечени, потънали в кръв – която на цвят е досущ като човешката , странно/интересно нали? Водачът им, с черна права коса спускаща се до раменете, бе разчистил с няколко удара пътя си към Краля-Демон. Последният посегна към меча висящ на лявото му бедро. Оръжието излетя от ножницата и се понесе в смъртоносна дъга към водача на нападателите. Човекът отби удара със своя щит, който се разлетя на парчета но успя да го предпази. Дясната му ръка бе изтръпнала от силата на удара. Назъбеният меч на Краля-Демон се вдигаше за нов удар. Такава възможност не му бе предоставена.
Лявата ръка на човека-водач вече бе напреднала и късия му меч се впи в дясната ръка на Краля-Демон, между рамото и лакътя. Отсечената ръка все още стискаше назъбения меч, когато се стовари на пода. Кръвта пръскаше като фонтан. Лицето на човека-водач бе оплескано с кръв, но съсредоточено. Очите му срещнаха погледа на Краля-Демон в секундата преди главата му да се търкулне. Обезглавеното тяло остана изправено за секунда, шлемът с отсечената глава издрънча удряйки се в облегалката на стола на който бе седял Краля-Демон. После тялото му бавно се свлече между масата и стола. Въздухът бе наситен с кръв. Капчиците летяха във въздуха описвайки дъги. Нямаше бойни викове, само дрънчене на метал в метал и приглушен, сподавен крясък от болка, когато оръжието се впиваше в плътта и костите. Път за отстъпление нямаше. „Долната” врата също се отвори неочаквано и от там нахлу друг отряд хора. Бяха се спуснали под прикритието на тъмнината, по въжета от петстотинметровата скала, деляща скалната пътека от каньона Грел. Избиха бързо и ефективно охраната. Бяха безшумни. Оставиха хора да охраняват пътеката и входа. Няколко души успешно биха могли да противодействуват на многоброен враг, принуден да се движи в колона по един, по пътеката високо горе в скалите. Останалите навлязоха в тунела водещ към „долната” врата. По пътя си срещнаха само един демон-воин, който загуби главата си заедно с част от гръдната броня и лявата половина от торса си за броени секунди. Не успя да извика, не успя дори да вдигне изцяло бойната си брадва в ниския тунел. Символът- Слънце почти се бе откачил от бронята му. Когато обезглавеното тяло се стовари на пода, парчето метал се откъсна напълно и се изтъркаля на два метра от тялото. Там прекара няколко века. Оголеното сърце биеше в продължение на секунди , червено и самотно. После частите на тялото бяха изнесени и полетяха, мъртви и гротескни, в чернотата на бездната по своя последен път надолу към твърдите , зъбати скали.
Отрядът на хората бе достигнал вратата, иззад която се дочуваше шум от битка и крясъци на болка. Внезапно вратата се отвори навътре преди дори водачът на „въжения отряд” да бе докоснал дръжката. Изправиха се лице в лице с демон –офицер. Бронята на дясното му рамо бе оцветена в синьо и червено. Вертикални и хоризонтални ивици образуващи решетка. Важна личност. Може би дори приближен съветник на Краля-Демон. На широкото лице проблясваше стъклено око в зелен цвят. Човекът водач на „въжения отряд” наблюдаваше тези подробности секунди след като бе забил насочения си напред меч в корема на демона. Ръката му бе с насочено напред оръжие, когато вратата се отвори рязко и той само я протегна още малко напред. Демонът се свличаше на колене и издаваше хъркащи звуци. Зеленото око светеше, сякаш със своя собствена светлина. Яките ръце стискаха острието на меча и се опитваха да го измъкнат от тялото. Брадвата му лежеше на пода, изпусната от дясната ръка. Дръжката на характерния за демоните назъбен меч стърчеше зад лявото му рамо от ножница пристегната на гърба. Тялото на демона препречваше пътя им навътре. Човекът- водач пусна дръжката на своя меч.
Сграбчи оръжието на своя враг и го изтегли от ножницата. Лявата му ръка вплете пръсти в къдравите снопове козина, растящи по главата на демона-офицер и провисващи изпод шлема му. Дръпна към себе си. Вратът се откри, мечът се стовари странично някъде под наушниците в челюстта. Вторият удар бе по-успешен. Главата на демона-офицер остана в ръката на човека –водач на „въжения отряд”. Той изрита тялото което се свлече навътре в залата. Зад него хората му нахлуха в залата за да довършат каквото имаше за довършване. Миризмата на кръв, пикня и изпражнения от разкъсани тела, кореми и изпуснати пикочни мехури, при счупването на нечии вратове, се смесваше с миризмата на попрепекла се вече вечеря. Скоро щеше съвсем да прегори.
Последните двама демони-воини заклещени между бъчвата с бира, стената и проблясващите остриета се отбраняваха отчаяно. Бойните брадви описваха смъртоносни дъги. Търкаляха се глави и части от тела.
„Това би могло да продължи дълго.”- помисли си човека-водач на „въжения отряд” докато пристъпваше към огнището и избираше откъде да си резне по-сочно парче. Все още държеше в ръка главата на демона-офицер. Погледна я, светлината в очите си бе отишла. Стъкленото бе студено, а истинското изглеждаше учудено, сякаш все още се питаше „как е възможно това?”.
-Така стават тези неща, за миг всичко свършва. Не знаеше ли това? – заговори човека-водач на главата в ръката си. После със силен замах я запрати в отсрещния край на залата където тя се удари в единия от двамата демони-воини.
Това го извади от равновесие за миг. Движенията му загубиха синхрон. Един меч проби ризницата му в дясната част на гръдния кош. Ръката с меча падна отсечена. Но пробива в отбраната бе факт. Всичко свърши за секунди. Другият го последва в смъртта. В настъпилата тишина, след като последното тяло падна на пода, се чуваше само звука от плискащата се кръв и задъханото дишане на бойците. Стоновете на ранените започнаха да стават по отчетливи и застиналата за мигове картина на победата се раздвижи. Едно електронно око записваше в паметта си последвалите събития. Положиха тялото на Краля-Демон на масата, приковаха го с два къси меча за нея. Дойде вестоносец който докладва, че КОРИДОРА е прочистен. Няколко човека разбутаха труповете по пода. Освободи се пътека. Няколкостотин воини минаха през КОРИДОРА и се отправиха по скалната пътека надолу към лагера на демонската войска. Дългокосият водач на първия нападателен отряд нареди след като и последния воин от частта му премине подпорите при входа на КОРИДОРА откъм равнината , да бъдат съборени и когато тавана рухне входът да бъде затрупан с камъни отвън. За тях път назад нямаше. Изходът бе единствено „победа”. Човекът-водач взе главата на Краля-Демон, сложи я в една кожена торба и излезе.
Планът на Краля-Демон се бе обърнал срещу него. Без водач демоните бяха нищо! Победата бе близо! Най- сетне!
Човекът-водач бе поел по стръмната пътека надолу, когато в залата на подземния комплекс построен от Краля-Демон един компютър преминаваше на икономичен режим. За дълго. Може би завинаги. Вратата бе затворена, тунела бе чист. Другият изход високо горе в склона на равнината Вандерлее бе затрупан с камъни.