автор: nickyqouo

ГЛАВА ПЪРВА
Стъпките му бяха тежки и яростни. Старите ожулени кубинки хвърляха камъчета и частици пръст назад върху пътеката. Стръмните скали вдясно имаха странен червеникав оттенък, може би заради залязващото слънце, а вляво
пропастта като, че ли бе бездънна и с всяка нова крачка сякаш ставаше все по – черна, ако изобщо е възможно черното да има по – черен оттенък. Младият мъж бе ядосан! Бе тръгнал от града ядосан, всъщност ГНЕВЕН е по – точната дума, защото напоследък нещата около него не вървяха никак добре. Имаше усещането, че окото на някакво зло божество е вперено в него и лошият късмет му бе постоянен спътник през последния месец. Нелепа катастрофа преди четири седмици постави началото. Старият му “Опел” бе безпощадно смазан от едно пияно копеле с огромен джип “Тойота”. Двете драскотини ,на челото и лявата буза, както и натъртените ребра от удара не бяха висока цена за произшествието, още повече, че предпазният колан висеше забравен и неизползуван на скобата си. Парите получени от застраховката бяха твърде малко за да покрият разходите по ремонта, а самият той не можеше да вложи допълнителни средства тъй като не разполагаше със спестявания. Мислите му отскачаха от проблем на проблем и го бяха отвели далеч от стръмната пътека по която твърде бързо и непредпазливо го носеха дългите му крака, обути в мощните, тежки кубинки. Не бе обърнал внимание на факта, че вече бе почти тъмно. Под краката му имаше само камъни но не и пръст. Скалата бе ронлива, пътеката покрита с дребни камъчета, стесняваща се все повече и повече. Неизбежното се случи, както обикновено става, в най-неподходящия момент. Младият мъж се опита да понамести старата си протрита на няколко места раница в движение. Тя някак си се бе изместила и усукала вляво. Първите едно две подръпвания на ремъка преминаващ през дясното му рамо не дадоха резултат. Вероятно ножът закачен на колана, военен модел със седемнадесет сантиметрово острие, назъбен отгоре като трион и с улей за оттичане на кръвта, пречеше на раницата да застане в обичайното си положение. “Кого ще убивам ?” – се бе запитал когато го купуваше. Продавачът му разяснява дълго, разпалено и възхитено достойнствата на парчето лъскава стомана, закалена по специална технология със заточено чрез лазер острие. “Сигурно дръжката се е закачила в някоя гънка на брезентовото дъно на раницата.” – тази мисъл мина през ума му в момента в който третото и най-силно подръпване на ремъка съвпадна с поредната му крачка, която се превърна в подхлъзване върху камъчетата покрили скалната пътека. Левият му крак отлетя назад върху търкалящите се камъчета и увисна над пропастта. Приведеното тяло , висящата на ляво раница, невниманието и липсата на концентрация всичко това едновременно и безмилостно, за един кратък миг го превърна във висяща над бездната фигура, размахваща несигурно, почти панически, крака към скалната стена. Ръцете му бяха вкопчени в ръба, остри камъчета се впиваха в дланите. За част от секундата съзнанието му, сякаш разкъсвайки някаква пелена обвивала до този момент възприятията, успя да обхване обстановката и да изкрещи някъде дълбоко в черепа му. Устните обаче останаха свити и през тях излиташе само дълбокото и накъсано дишане на човек поставен в екстремално положение с тяло напрегнато за свръхусилие. Ръцете стискаха отчаяно ръба на скалистата пътека, неусетно превърнала се в съвсем тесен скален корниз. Последните лъчи на слънцето се промъкваха в падината между две била зад гърба му и осветяваха скалната стена над него, странно червеникава на цвят, но тялото му сякаш бе потопено в тъмнина. Сянката започваше рязко, като отсечена с нож, само на сантиметри от ръба за който бе вкопчен мъжа. Мускулите му се напрегнаха, бицепсите и гръбните мускули изпънаха плата на ризата. Започна бавно да се изтегля нагоре, краката му напипаха някаква опора отпред и поеха част от тежестта на тялото. Раницата го теглеше на долу и вляво, челюстите му бяха стегнати, струйка кръв се стичаше от средата на долната устна която бе прехапал. Усилието бе нечовешко. Погледнат от страни, той сякаш сантиметър по сантиметър изплуваше от чернотата на бездната под себе си. Главата и раменете му се показаха над ръба на пътеката и попаднаха в светлината на последните слънчеви лъчи. Вкопчените пръсти бяха раздрани от острите ръбове на скалата и дребните парченца се бяха забили в дланите. Протегна рязко дясната си ръка напред към цепнатина в скалата на половин метър пред лицето си, вкопчи се в нея и се изтегли още по-нагоре върху пътеката. Сега вече бе прехвърлил торса си върху повърхността на пътеката, с последно усилие повдигна десния си крак и го запъна в скалния ръб, пое си дъх и издърпа изцяло тялото си в безопасност, претърколи се по гръб и остана да лежи задъхан върху грубата скална повърхност. Крайниците му трепереха от усилието, адреналинът си отиваше, за броени секунди се бе облял в пот, но съвсем скоро студеният камък и хладния планински въздух щяха да охладят тялото. Въпреки изтощението и стреса една мисъл се промъкваше в съзнанието му, пробиваше си път и вече трябваше да и обърне внимание, колкото стряскаща и дори налудничава да му се струваше - “Не познавам това място , за пръв път се движа по тази пътека.”. А това не би трябвало да е така. Бе вървял по този туристически маршрут десетки пъти. Познаваше го отлично, от спирката на автобуса в подножието на планината до удобната стара хижа в сянката на самия връх. Пътеките до там бяха четири, всички те добре маркирани и обозначени, до болка познати и отлично ОТЪПКАНИ. Всички те, почти напълно БЕЗОПАСНИ, а не като тази стръмна урва с бездънната си черна пропаст вляво и възправящата се до небесата скална стена вдясно. Някъде по пътя нещо се бе объркало, нещо го бе отклонило от добре познатите стари пътеки и го бе запратило на крачка от смъртта в огромната пропаст (когато се подхлъзна и политна в бездната бе съборил множество дребни камъчета и парчета скала, които така и не чу да се УДРЯТ В НЕЩО, НЯКЪДЕ ТАМ ДОЛУ). Разсеяният му от други проблеми ум, не бе отбелязал кога познатата пътека се бе променила и го бе отвела на място където не бе стъпвал, в планина която би трябвало добре да познава.
Докато мислите му бяха заети с притискащите го житейски проблеми - практическата раздяла с любимата доскоро жена тихо напуснала го с нещо много близко до БЕЗРАЗЛИЧИЕ изписано на лицето, катастрофата, падналите близо три квадратни метра от мазилката на тавана в къщата, трусовете във фирмата в която работеше вече от четири години, вечно недостигащите пари. Съвкупността от всичко това, съчетана с набързо и нетърпеливо подготвеното излизане на този самостоятелен поход в планината, едва не го бе убило. Тръгна след края на работния ден с последния автобус, който го отведе до началото на туристическите маршрути в подножието на планината отстояща на един час път с кола от града Смяташе че такава разходка ще го разсее , ще му даде по ясен поглед върху настоящото му положение и може би някакво чудодейно решение на проблемите притискащи го от всички страни. На двадесет и девет години все още би трябвало да има перспективи –“ВСЯКАКВИ, КАКВИТО И ДА Е ИДЕИ СЕ ПРИЕМАТ ЗА ОБСЪЖДАНЕ!“ - ще смени работата си, ще се преквалифицира, може би ще започне да учи! ЩЕ СЕ ОПИТА ДА СИ ВЪРНЕ ЛЮБОВТА И! Бе поел по пътеката преди четири часа, неусетно се бе озовал на място което не познаваше и доста небрежно бе допуснал житейските грижи и ритмичното поставяне на крак пред крак, изкачвайки се нагоре по стръмните склонове на планината, да го доведат до едно хипнотично състояние в което е вървял дълго и е поел в погрешна посока!
Бе паднал мрак, завесата на нощта покри тази част от света. Хладни пръсти пропълзяха по тялото на младия мъж, потта бе изстинала върху кожата му, ставаше студено. Внимателно се освободи от раницата, в един от дълбоките и странични джобове имаше мощен фенер. Светлината проряза мрака правейки го по поносим. Перспективите обаче не бяха блестящи. Трябваше да намери подходящо място където да пренощува и на дневна светлина да се опита да открие верния път. Реално погледнато, би трябвало да е достигнал първия заслон преди около четиридесет минути. От там до хижата в подножието на върха го деляха около час и половина. Но очевидно моментът не бе подходящ за търсене на изгубената вярна посока. Когато настъпи утрото ще потърси пътеката. Сега трябва да се справи с по належащи и непосредствени проблеми. Първо студа – бръкна в раницата и измъкна якето си. Навлече го в седнало положение, дръпна ципа нагоре, вдигна яката и започна да проверява коланите на раницата. Пристегна и шнура който затягаше горния и край за всеки случай и пъхна ръце в ремъците. Намести я на раменете си, размърда тяло в якето, докато раницата му легна удобно и се изправи внимателно.
Държеше се с лява ръка за грапавата скала. Светлината на фенера обливаше скалната пътека пред краката му. А сега да открие някоя сигурна ниша където да отдъхне и да похапне през нощта. Повдигна крак и пое бавно и внимателно към новия си живот. Казваше се МОРТИР НЕКРОНАКС.

*******

Казваше се Мортир Некронакс и бе на двадесет и девет. Тежеше почти деветдесет килограма при ръст сто осемдесет и пет сантиметра. Бе завършил гимназия, което не му помогна много за да успее в живота. Не, че бе лош ученик - дори напротив – минаваше за едно от момчетата с добро бъдеще. Но след като завърши гимназията не успя да се справи добре с изпитите за университета. Слаба подготовка, какво да се прави, а и сякаш наблягаше повече на лоста и щангите в задния двор на къщата. След неуспешната му кандидат студентска кампания, бе принуден да се хване на работа. В следващите десетина години работи какво ли не – като се започне от вестникарската сергия, през фабриката за олио, до куриер за спешни пощенски пратки в една частна компания, където всъщност се задържа най-дълго, почти четири години. Това бе и последната му месторабота преди да изчезне в планината при един злополучен планински преход. Тъй като тяло не бе открито, младежът бе обявен за безследно изчезнал. Бе обявен за издирване от полицията, но липсваха каквито и да било следи за които разследващите органи да се захванат. Сякаш се бе стопил без следа във въздуха. Освен бившата му приятелка, която прояви краткотраен интерес към обстоятелствата около изчезването му, нямаше кой да притиска разследването и скоро случая бе забравен и потъна в прах. Родителите на Мортир бяха починали преди пет години. Първо майката а след шест месеца и баща му, сякаш не могъл да превъзмогне липсата на любимата жена я последвал в гроба. Братя и сестри нямаше. Имаше братовчеди на другия край на страната, по майчина линия които никога не бе познавал. Работодателят му в куриерската служба се отърва от служител на когото дължеше две заплати. Случаят мина към архив без да бъде изяснен. Никой не се интересуваше от съдбата на Мортир Некронакс, ако същият бе все още жив и никой не искаше да си спомни за него, ако е мъртъв.
Две години след загадъчното и безследно изчезване на Мортир, полицейското управление се премести в новата си сграда. Излишно е да се споменава, че при едно такова мащабно преместване е възможно да се загуби някоя и друга папка. Така и стана – един кашон с папки от архива изпадна от камиона когато машината попадна на една по-голяма от обичайното дупка. Липсата бе установена по някое време но вече нямаше какво да бъде сторено по въпроса. Бившата приятелка на Мортир Некронакс се омъжи и замина в друг град. Рушащата се къща бе тотално разграбена и опустошена. Не, че имаше кой знае какво за ограбване – стара стерео уредба видяла и по добри дни, телевизор, стар хладилник с огромен разход на ток, книгите служеха за храна на мишките и за отопление на наркоманите, бедни обречени души които често се подслоняваха там. Интересно защо но никой не прояви интерес към щангите в задния двор . Самият двор бе обрасъл в бурени и треви.
Така си отиде от света Мортир Некронакс и съвсем скоро бе напълно забравен.

*******
Струваше му се, че е вървял около час надолу по тясната пътека, когато откри нишата. “Точно на време” , помисли – “в тази тъмнина всяка погрешна стъпка ще ми бъде последна”. Нишата се откри внезапно пред погледа му след един рязък завой на скалната пътека. Самата пътека преминаваше в равна площадка с размери около четири на четири метра. Надвиснала козирка оформяше арка в дъното на площадката. Светлината на фенера освети отвор в скалата под козирката. Мортир приближи предпазливо входа на нишата и освети пространството. ”Дупка, нищо и никаква дупка в скалата, но днес една такава дупка ми се струва достойна да бъде наречена палат. Скапан съм.“ – пристъпи в мрака, разсичан като с брадва от мощния “Мъглайт” с три батерии. Подът бе сравнително равен осеян тук там с парчета скала. Нишата бе с размерите на малка стая. Стоейки на прага, Мортир започна да сваля раницата от гърба си. С раница в лявата ръка и с фенер в дясната пристъпи в скалната ниша. Реши да се устрои в дъното, да похапне от запасите си и да дремне, ако междувременно не се вкочани от студ. Леко приведен се придвижи към дъното, ниския таван не позволяваше да стои изправен. Стените на скалната ниша бяха учудващо гладки. Снопът светлина бавно пълзеше по дясната стена, после по стената в дъното. Стената вляво от Мортир, там където се събираше в груб ъгъл със стената в дъното, бе прекъсната от дупка, оформена в ниска сводеста арка, около метър и седемдесет на височина. “Може би пещерата продължава навътре в планината.” - помисли Мортир. “Ако изобщо това е пещера , с тези гладки стени, оформена арка на входа и този вход за тунел”. Фенерът му освети миниатюрния портал и отзад наистина имаше тунел, около метър и седемдесет висок и на широчина около метър и двадесет, който продължаваше незнайно накъде. Мортир бе твърде уморен за да изследва тунела, бе гладен, чувствуваше се като пребит от умора. Реши да остави евентуалното изследване за утре независимо, че по належащо бе да се заеме с търсенето и намирането на изгубената по- рано през деня пътека. Той хвърли раницата си на пода. Отпусна се до нея и опря гръб в стената. Протегна крака и въздъхна дълбоко. Мускулите му потръпваха от многочасовото усилие. Придърпа раницата към себе си, развърза шнура и разкопча каишките. На дъното би трябвало да има пакет с храна. Ръката му напипа найлоновия плик в който бе завил сандвичите си. Четири сандвича с бекон, около половин килограм сирене, “тухличка” черен хляб и два “Сникърс”-а , това бяха запасите му от храна. Погълна три сандвича прокарвайки ги с вода от пластмасова бутилка. Изяде единия “Сникърс” за десерт и пак отпи от бутилката с вода. Мина му през ума, че трябва да пести водата. Освен бутилката от литър и половина имаше и метална манерка с около половин литър, закачена на колана. Отпусна глава на раницата, пъхна дланите на кръстосаните си ръце под мишниците и скоро умората го надви.
Мортир потъна в сън.

ГЛАВА ВТОРА

Слънцето бе обляло в злато стръмните и назъбени била на планинските върхове.
Въздухът бе мразовит , тишината бе всепоглъщаща. Сякаш света бе застинал в екстаз от самият миг. Мортир се събуди от дълбок и продължителен сън. Отвори очи и ги затвори отново. Онова което видя никак не му хареса. Каменни стени, каменен таван, скалистата ниша в която се скри за да прекара нощта, всичко това бе реалност. Стръмната пътека която го бе отвела почти до САМАТА МУ СМЪРТ. Планински район , който му бе напълно непознат. Дори самите характеристики на района със своите бездънни пропасти и отвесни скални стени въздигащи се на стотици метри височина, дори те не отговаряха на това което знаеше за добре познатата му планина. Всички тези мисли го връхлетяха в миг и всяка надежда, че преживяното от него е било просто кошмар си отиде безвъзвратно.
Нещо дълбоко в него , някакъв натрапчив и упорит гласец нашепваше, че проблемите му са много по-големи от едно обикновено изгубване на пътеката и вярната посока. В сумрака на скалната ниша стените и таванът имаха червеникав цвят - “Както и скалите отвън” , спомни си Мортир. В неговата планина червени скали нямаше. Бе сигурен в това. Познаваше я прекалено добре за да греши. Нямаше и такава пещера, странно място което сякаш бе дело на човешка ръка.
И все пак той бе длъжен да потърси пътя към дома. Не би могъл да оцелее дълго тук. Почти без храна, със съвсем малко вода. Изгледите не бяха добри. Трябваше да се добере до някое населено място и да се ориентира. Как по дяволите изобщо е попаднал тук?Този въпрос кънтеше в главата му. Мортир се изправи до седнало положение. Вратът и гърба му бяха вдървени. Бе жаден. И много, наистина много гладен. Изправи се доколкото му позволяваше ниският таван на скалната ниша и преодоля с няколко крачки разстоянието което го отделяше от входа и искрящата светлина на утрото отвън. Застана на площадката и се протегна. Костите му изпращяха. Завъртя глава на ляво и на дясно за да се отпусне схванатите мускули на врата си. Гледката бе зашеметяваща! Бе невероятна! Бе нещо което той със сигурност не бе виждал през живота си. Място на което не бе стъпвал никога. Дори не бе предполагал, че такова място съществува. Просто беше невъзможно!
Намираше се на тясна площадка която бе част от още по-тясна пътека, пълзяща по отвесна стена простираща се на километри вляво и вдясно. Стената се извисяваше над главата му на невъобразимата височина от поне петстотин метра.
Дъното на пропастта долу бе поне на два километра. От другата страна на каньона, защото това определено беше един гигантски каньон, скалната стена бе като че ли още по висока, а зад нея стърчаха безкрайни редици планински зъбери, била и заснежени върхове забодени високо в облаците. Докъдето му стигаше погледа, основният цвят на скалите и камъните бе червеникав. Слънцето се издигаше все по високо. Мортир Некронакс стоеше вкаменен. Мозъкът му обаче, препускаше бясно. Изследваше възможностите, търсеше допирни точки с познати места и местности, прехвърляше наум собствените си предимства и слабости, екипировка, запаси и подготовка за да се справи с това предизвикателство и най-вече да успее да опази разсъдъка си здрав, доколкото е възможно. Не откриваше много възможности. Изборът бе съвсем ограничен. Устата му бе пресъхнала, устните му бяха слепени. Вцепенението го напусна, той посегна към колана и откачи сплесканата си стара манерка и отпи дълга глътка вода. Отпи още една глътка, изжабурка я в уста и се изплю в бездната. Едновременно със страха и несигурността в гърдите му се надигаше и някакво странно усещане за свобода.
Това чувство, обаче съвсем скоро бе прогонено от все по-нарастващото усещане за вълчи глад. Вмъкна се в скалната ниша грабна раницата и отново излезе отвън на площадката. Приседна на един голям плосък камък досами входа и измъкна последния от сандвичите. След като го погълна извади ножа си – същият онзи нож , военен модел, назъбен отгоре и наточен чрез лазерна технология, отряза си солидно парче сирене и го пъхна между две филии от черния хляб. След като засити отчасти глада си, отпи няколко глътки вода и произнесе на глас:
- Имам нужда от план.От дяволски добър план за измъкване от това място, – гласът му бе дрезгав и стържещ поради това , че не бе разговарял с никого от доста часове. Мортир прекара пръсти през правата си руса коса. Бе сплъстена от пот и прахоляк. Лицето му, с бледа кожа и разпръснати тук там лунички, бе мръсно. Личаха тъмни следи от мръсните му ръце, когато бе изтривал потта от лицето си. Болеше го прехапаната долна устна.
- Сигурно полудявам, – изрече отново на глас - или вече съм луд и това е част от лудите ми сънища? Възможно ли е да попаднеш на напълно непознато място без дори да разбереш? Как? Кога е станало? – последното бе изкрещяно. Ръцете му конвулсивно се свиха в юмруци.
- Стегни се, - заповяда си - мисли по-дяволите, мисли!
Погледът му се зарея към далечните върхове облени от слънчева светлина, докосна камъка под себе си. Всичко това изглежда бе истинско. Тогава? Да чува собствения си глас бе до някъде успокояващо, затова продължи да размишлява на глас.
- Добре. Приемам, че по някакъв необясним начин съм прекосил, неизвестно какво разстояние и се намирам на това напълно непознато място. О’кей. Накъде да поема сега? Наляво погледът му се отправи в тази посока и проследи пътеката и скалната стена на много километри.Наклонът на пътеката бе в тази посока и най-вероятно самата пътека щеше да го доведе до дъното на каньона.
Но дали пътеката е цяла , ако прекъсва някъде той не би могъл да преодолее прекъснатият участък без солидна екипировка за алпинизъм.
- Аз съм просто обикновен турист, за Бога, не катерач - изкрещя гневно на пустошта около себе си. Отговори му само порив на вятъра и шумоленето от стеблата на тревите, никнещи в цепнатини и пукнатини осеяли древната скала.
Някъде изкрещя птица. Отговори и друга – далеч и почти недоловимо.
- Надясно пътеката се изкачва, вероятно след незнайно колко километра достига върха на скалната стена, - продължи да мисли на глас Мортир – но нагоре се върви по-трудно. Директно изкачване на отвесна стена не е по силите ми, това е извън съмнение. Но ако сляза на дъното на каньона, после какво? Ще трябва да преодолявам отсрещната стена, а кой знае дали там ще има така “удобна” пътека?
- “Удобна” пътека? Съвсем си изгубих ума. Наричам този корниз “пътека” - изсмя се кратко и със злоба, - Ха. Не съм чувал по-голяма глупост.
Погледът му се спря на раницата. Придърпа я без да става, и изсипа съдържанието и. Най-големият оптимист не би го нарекъл богато, не би го нарекъл дори задоволително. Парче въже, около десетина метра, с карабина в единия край и разръфано в другия.
-Не съм алпинист, мамка му. – Ръцете на Мортир разбутаха останалата част от багажа. Откри се следната картина: черна тениска с надпис “IRON MAIDEN” в найлонов плик заедно с чифт чорапи, вълнен шал на синьо-бели ивици, сгъваема въдица, кутийка с няколко кукички, плувки и корда, гумена топка за стискане и развиване силата на предмишниците, бутилката с вода – наполовина празна ако човек е песимист или наполовина пълна ако е оптимист, почти цяла туба паста за зъби, без четка, две кутийки кибрит и разбира се парчето въже.
- Не е чак толкова зле. Ами ако бях загубил раницата и фенера? Фенерът ….. по – дяволите - той скочи на крака, останал е вътре. – Промъкна се в нишата и го видя веднага. Там където бе заспал. Успоредно на стената. Черното му тяло удобно лежеше в ръката, тежестта му бе успокояваща. Удар с такъв фенер би разколебал всеки смелчага. Е, почти всеки. Мортир натисна бутона просто за да се увери, че всичко работи както трябва и лъчът мигновено освети сумрачната дупка. “Почти прилича на стая, по-дяволите” - помисли Мортир.
- Нещо като преддверие, - изрече на глас, а онзи тунел … съвсем бях забравил за него.
Направи крачка към ниския свод. Спря. Заговори отново на глас.
- Само ще изгубя ценно време, слънцето вече е високо. Трябва да попълня някак запасите си от вода. Не би трябвало да се занимавам с тези глупости и без това съм в “шах” и почти “мат” – изсмя се на собствените си думи. Ха – ха, на кой му пука дали ще умра отвън или тук в тази дупка?
Направи няколко крачки към входа на тунела, приведе се още малко разкопча кожения калъф на ножа си и го извади.
- Просто за всеки случай – прошепна. Стоманата проблясваше леко в сумрака. Дръжката бе идеална за ръката му. Навлезе в тунела, извървя няколко крачки достигна до завой и спря. Освети стените, тавана, пода. Учудващо гладки. Продължи напред. След завой вдясно тунелът като, че ли стана малко по-висок. Въпреки това Мортир все още бе принуден да се движи приведен, лъчът от фенера бе насочен надолу в краката му. Нещо проблясна в прахоляка на пода. Мортир го подритна с крак. Нещото издрънча. Бе метален предмет с формата на слънце. Мортир го вдигна. Тежеше. Бе очукан и стар. Предназначението му бе неизвестно. Все пак бе интересен и красив предмет и сякаш доказваше човешката намеса в това съоръжение или поне показваше отдавнашно човешко присъствие на това място. В дебелия слой прахоляк не се забелязваха никакви следи. Мортир продължи с предпазливи стъпки напред. Краката му вдигаха прахоляк , въздухът бе застоял. Кихна. Кихна втори път. Носът го сърбеше от вдигнатия прах. Фенерът осветяваше тунела на десетки метри напред. Досега не се бе натъкнал на разклонения. Поне не можеше да се загуби. Би могъл да се върне когато си поиска. СТОП! Краката му се заковаха на място. Отпред имаше нещо, някаква преграда, някъде на границата между осветената от фенера част от тунела и плътния мрак отвъд. Нещо отрази част от светлинния лъч. Проблясна за миг. Мортир изгаси фенера и приклекна ниско притиснат в дясната стена. Тишината бе плътна, потискаща, вековна. Никакъв звук освен едва доловимото му дишане не я нарушаваше. Инстинктът за самосъхранение на Мортир се бе задействувал, затова бе загасил светлината и бе приклекнал ниско, плътно прилепен до стената. Да бъде минимална мишена доколкото е възможно. Но истинско усещане за дебнеща опасност нямаше. Каквото и да се намираше там на двадесетина крачки от него не представляваше заплаха. Чувствуваше го. “Може би това е просто стената където свършва този нелеп тунел за джуджета” – тази мисъл пробяга през ума му. За всеки случай остана неподвижен още около минута.
Изправи се, включи фенера и продължи с предпазливи стъпки напред. С всяка крачка която го приближаваше към преградата, все по-ясно в светлината се очертаваше врата. Просто врата. Скована от широки дъски, много потъмнели с метален обков. Вратата бе извита отгоре, по формата на сводестия тунел, прилепваща плътно от стена до стена. В средата на вратата имаше метален предмет с форма на слънце, идентичен с този който Мортир бе открил по-рано на пода в тунела. Формата бе овална с осем еднакви лъча излизащи от центъра, всеки широк около три сантиметра в основата си и стесняващ се към върха.
Вратата имаше дръжка. “П” – образно парче метал, удебелено в горната част на “П”-то, явно за удобство при хващането. Самата дръжка бе разположена вертикално , успоредно на дебелите талпи оформящи вратата. Вратата, дръжката, символът-слънце, всичко това бе покрито с прах. Металните ленти обхващащи дъските, бяха потъмнели от времето. Самото “слънце” или каквото там бе в действителност, бе малко по-светло на цвят и светлината на фенера се бе отразила в този звездообразен символ разположен в средата на вратата.
Мортир сложи ръка върху дръжката и дръпна. Нищо. Вратата не помръдна. Бе прибрал ножа в кожения калъф на кръста си, дясната му ръка обхващаше дръжката, в лявата държеше фенера. Дръпна отново към себе си. Нищо. Реши да опита в обратната посока, кой е казал, че древните трябва да се съобразяват с противопожарните изисквания от края на 20-ти век? Стисна фенера под мишницата на лявата си ръка, дланите му стиснаха дръжката, натисна с цялата си тежест. Пак нищо. Отдръпна се от вратата без да изпуска дръжката от ръце.
Стовари лявото си рамо върху древните талпи. Вратата изскърца ужасяващо и поддаде леко. Последваха още три тежки сблъсъка между тялото на Мортир и масивната врата докато бъде открехната достатъчно за да се промъкне вътре. Якето му се разпра при вмъкването в помещението зад вратата. Озова се в зала в която спокойно можеше да стои изправен. Таванът бе на около два и петдесет от пода. Залата бе обширна, с форма на правоъгълник приблизително десет на петнадесет метра и по всичко личеше, че е била арена на кърваво стълкновение когато е била посетена за последно. Мортир стоеше вкаменен, вцепенен, забравил дори да диша. В светлината на фенера се различаваха човекоподобни скелети с останки от изпотрошени брони и разкъсани ризници по телата. Разбити на части тежки дървени щитове в някои от които все още стърчаха зловещо извити бойни брадви с дълъг шип в задната им част. Търкаляха се шлемове с ухилени черепи в тях. Скелетите бяха натръшкани във всякакви пози из помещението. Едни от тях бяха значително по къси от други. В средата се намираше огромна дървена маса сравнително ниска с дебели, масивни крака. Върху нея, приковано от два къси меча с овални предпазители бе проснато това което бе останало от нечие нещастно тяло. Главата липсваше дясната ръка също. Мечовете бяха забити в гръдния кош леко под ъгъл един към друг, образувайки нещо като “V” . В ляво от масата , на около три метра , бе разположено огромно огнище. В долната му част имаше тежка скара, а върху нея скелет на животно. “Последна вечеря, а момчета ?” – пробяга нелепа мисъл през вцепенения от гледката ум на Мортир. Над скарата висеше почернял котел окачен на дебели вериги. “Щом има огнище, значи би трябвало да има и гориво някъде наблизо, дърва или въглища”. Надеждата в сърцето на Мортир намери по – здрава опора и впи ожесточено нокти във всяко късче информация. “ Сигурно изходът не е много далеч.” Погледът на Мортир обхождаше залата осеяна с потрошени столове, части от тела, цял арсенал от хладни оръжия, висящи от стените полуизкъртени тежки лавици, разбити керамични съдове, делви, халби, бронзови чаши, железни свещници. Най-накрая се осмели да направи крачка напред. Още една и още една. Прескочи една броня и останките в нея.
- Касапницата е била жестока, - промълви. Древната скала вероятно не е била свидетел на звук от столетия. Безмълвието на тази зала превърнала се в гробница за двадесетината тела, натръшкани в пози издаващи агония, бе потресла Мортир. Ужас. Да, но ужасното събитие бе приключило преди столетия и сега тук присъствуваше само мрачния спомен и покриващия го вековен прах. Нямаше заплаха тук, той го чувствуваше с изострените си от напрежение сетива, но страхът от неизвестното се бе слял със слепият страх от мъртвешките кости и свидетелствата за насилствена смърт. Смъртта бе взела своето и мястото бе потънало в забвение. Мортир се приближи до масата разположена в средата на помещението. Върху бронята на тялото, приковано с мечове, се различаваше част от слънчевия символ. Горната му половина липсваше, вероятно отчупен от свиреп удар във вихъра на жестоката сеч. Мортир се чувствуваше ужасно и съвсем не на място. Имаше нещо странно тук, в тези тела, в цялата тази скапана ситуация. Скелетите! Скелетите не бяха съвсем човешки. Съзнанието на Мортир се опитваше да възприеме този факт. Ръцете , някои все още стискащи оръжие, бяха четирипръсти. Костите бяха доста по дебели от нормалното, свити в юмрук тези ръце са били като тежки чукове. Раменете бяха доста широки, а на дължина тези скелети не надхвърляха 150-160 сантиметра. Черепите които се виждаха изпод очуканите шлемове бяха издължени назад и надолу, очните кухини бяха дълбоко под надвисналите чела. Зъбите, там където баха останали такива, му се сториха два пъти по-дълги от нормалното. Основната маса от останки бе с такива белези, но се забелязваха и пет - шест скелета без метални ризници и брони, с някакви остатъци от кожени дрехи. Тези скелети му изглеждаха човешки, доколкото би могъл да се довери на преценката си. Хрумна му, че може би тези, без тежките доспехи, са нахлули тайно отвън и са нападнали другите изневиделица. Не са използували метални ризници и брони, за да се промъкнат по – безшумно, а и за да им бъде по-леко в твърде ниския тунел или тунели, защото би трябвало да има и друг изход, иначе този пещерен комплекс не би имал смисъл. Предположението му се потвърждаваше от това, че някои скелети от двете различни раси, бяха останали вкопчени във вечна схватка, векове след като и последната искрица живот бе угаснала тук.
Мортир кихна отново.Това го върна рязко в действителността. Студена тръпка премина през тялото му. СТАВАШЕ ТЕЧЕНИЕ. Хиляди дяволи, как не бе усетил досега. Движението на въздуха бе осезаемо. В лъча на фенера малки прашинки играеха своя танц подръпвани от течението. Сякаш нещо лекичко ги притегляше към огнището.Мортир приближи, прескачайки две вкопчени едно в друго тела. Десният му крак закачи някакъв прекатурен стол. Тежкият предмет изстърга зловещо в каменния под. От двете страни на голямото огнище издълбано в стената имаше поставки, прикрепени за стените, в които все още стояха маши и шишове за печене. Някои липсваха и вероятно бяха влезли в употреба по време на схватката. Над огнището, в скалата бе изсечено лице. Главата бе голяма, челото надвиснало над хлътнали в черепа и раздалечени очи, носът бе сплескан с раздути ноздри. Устата бе широка, зъби не се виждаха зад дебелите устни, но Мортир вече ги бе виждал в изпочупените усмивки на няколко черепа.
Наличието на това изображение определено наклони везните в полза на предположението,че ниските и едроглави същества носещи символа – слънце на ризниците си, са домакините на това място. Другите обаче, явно са били съвсем неочаквани и неканени гости.
- Какво значение има за мен всичко това по –дяволите? – изруга полугласно Мортир . – Трябва да се измъкна от тук час по –скоро. Нямам резервни батерии а тези не са вечни независимо какво казват рекламите. Ако тук има комин и е достатъчно широк за Дядо Коледа значи ще бъде достатъчно широк и за мен. Мортир пъхна глава в отвора на огнището. Лицето му почти опираше в опушения котел. Това което видя не му хареса. Над огнището разбира се имаше отвор за отвеждане на пушека но бе твърде тесен. Този вариант засега се оказваше неприемлив, а и Мортир бе уверен,че над него се извисяват стотици метри скала и през дългите години, векове може би – вероятно отворът е затрупан от какво ли не. Мортир загаси фенера но от комина не проникваше светлина. Включи го отново и разгледа тези няколко метра които се откриваха пред погледа му в светлината. Не видя нищо обнадеждаващо, трябваше да се прости с този Дядо Коледа - вариант. Мортир удари с дръжката на фенера стената на коминовия отвор. Откърти се голяма буца втвърдени сажди. Вероятно диаметъра на комина бе по-голям от това което виждаше, но измъкването през него изглеждаше непосилна задача. Мортир се измъкна от огнището и се придвижи към стената в дъното на залата, разположена срещу вратата през която бе влязъл.Приближавайки се започна да различава камара от брони, къде цели, къде разбити на части заедно с тези които някога са ги носили и вероятно са били смели воини. Струпването бе обяснимо тъй като в стената имаше сводеста дупка от която висяха потрошени дъски. Явно при нахлуването си нападателите са разбили вратата и битката там е била особено ожесточена. За да освети тунела отвъд камарата древни доспехи и разбитите дъски на някогашна врата, Мортир стъпи върху нечии останки, полузакрити от напукан дървен щит, обкован с метални пъпки във формата на лилия. Крехките кости изпращяха под тежестта му със сух звук и поддадоха. Мортир изгуби равновесие, размаха ръце да се залови за нещо, това не помогна и след секунда се озова на пода, на сантиметри от нащърбеното острие на бойна брадва. Ръката му стискаше шлем. Два от пръстите бяха потънали в празна очна кухина. От другата в него се взираше искрящо зелено око. Ужас. От гърдите му се изтръгна вик който разтърси застиналата вечност. Дясната ръка държаща фенера, стовари тежката дръжка в останките от лице. Разлетяха се парчета кост, окото хлътна навътре. Вторият удар изкриви шлема, сякаш бе консервена кутия. Третият надроби окончателно останките от горна челюст и зъбите. Мортир скочи на крака, и дясната му кубинка сложи точка, като запрати сплесканата тенекия и кокалите вътре чак в отсрещния край на помещението. Мортир се озърташе като обезумяло животно. Очите му търсеха цел, търсеха възможна заплаха. Умът му бе слязъл на съвсем първично ниво, а там властваха единствено инстинкт за самосъхранение и груба физическа сила. Лявата му ръка сграбчи дръжката на брадва забита преди векове в нечий щит който се бе разцепил почти изцяло. Кракът му се стовари в останките от щита. Сухото дърво изпращя и се строши. Брадвата се освободи и се озова в ръката, готова за удар. Шлемът който се бе ударил в отсрещната стена изминавайки най-големия си преход в последните няколкостотин години, се претърколи за последно, костите изтропаха глухо и настъпи тишина. Мортир стоеше с леко разкрачени крака и присвити колене, в лявата си ръка стискаше брадва, лицето му бе по-мръсно от всякога, веждите бяха сключени, пот се стичаше на вадички, проправяйки си път през мръсотията на челото и бузите. Погледът в очите бе далеч от погледа на цивилизован човек, живеещ в двадесет и първия век. Натрупаното напрежение от борбата със смъртта на скалната пътека предната вечер. Бездънната пропаст която бе видял в краката си тази сутрин, на дневна светлина. Преходът от познатия му свят – изпълнен с проблеми, наистина но кой е без проблеми? – озовал се на непознато място. Нощувката в пещера оказала се в последствие преддверие към тунел. Тунел довел го до древна врата, зад която бе открил камари останки от тела, оръжия и куп въпроси. Непрогледен мрак, разцепван от самотния лъч светлина на фенера, надеждата идваща и отиваща си на приливи и отливи. Това, че се налагаше да върви и стъпва върху скелети и кости и най-накрая, черепа в ръката му с искрящо зелено око втренчено в него – чашата бе преляла. Защитните механизми в ума и тялото се задействаха. Тялото бе пружина натегната до крайност. Умът, команда – “УБИЙ ИЛИ ЩЕ БЪДЕШ УБИТ, ЖИВЕЙ ИЛИ УМРИ”.