автор: azz

Сивотата ти е странна. Като кълбо мъдрости сплетени на рибя кост. Понякога е гладка като пъпеш. Понякога гола като диня.
Но винаги в обозримия спектър на изчезващо черно. Всъщност точно в момента изчезване се поглъщат всички цветове на началото. Което прави сивото някак особено шарено. Препълнено със светли гласове и тъмни ярости.
Сивотата ти се трупа по плещите ми като годините по косата на старица. От тежеста косите постепенно се свличат и затова сивотата ти е някак прозирна. Мога да виждам през нея. Да дишам даже. Като докосваш мислите ми с вълшбеното фенерче на обиден здрач се чувствам като кучето на Джейми с нахлупена до носа шапка. Невидимка. Така преобръщам сивотата в... Всъщност трансформацията е антифизична и алогична. Противно на всякакви догми, закони и всички други заучени фрази. Превръща се в ярост, яростта й във въздух, зеленото в гумени патета, а после нагоре, нагоре, нагоре... Човек става риба, става мъст, става кокали. Трансформация на телесното. Транспсихоза- разноличията на душата. Пререканията на душата. Препикавания на тялото. Когато в една молекула цвят се добави атом горест, става взрив. На материя. Нещо се случва. Нещо се ражда. Диша. Диша. Диша.
Под невидимката шапка на кучето. С бретон до най- гръмките части на аза ми.
Сивотата обръща. Превръща. Завръща. Събрала целия спектър на бялото. Което се крие във транса на черното. Транс- форма. Форма от транс. Далечния тръс на началото.
Когато съм сива си толкова жалостен. Така си опъстрен аз щом съм красива. Цветът ми се слива.
     Залива.
          Залива. . .