автор: rosi45

   Тя беше най-прекрасното създание, което можете да си представите-
млечнобяла кожа, като коприна, с прасковен тен, големи сини очи, сочни
алени устни и блестяща усмивка. А косата ù - водопад с цвят на узряла пшеница. От нея струеше здраве и красота.

Освен това бе рядко съчетания на всичко това с ум, добронамереност, любвеобилност.

   Той беше строен, мургав млад мъж, с черна, гъста коса. Излъчваше спокойствие и сигурност. Като надеждна скала, в която морските вълни се разбиват и оттеглят. Завършил бе Морското училище. Пътуваше под чужд флаг.
При един от престоите му на сушата съдбата (ах, тази лудетина) ги срещна.
Бях на сватбата им. Когато обявиха първия танц, на младоженците, и те застанаха в средата на дансинга, си казах: сега разбирам фразата - те просто са родени един за друг.
Той спря да пътува и стана преподавател в Морското училище - не би могъл да остави своята любима и за миг.
Тя, насърчавана и подкрепяна от него, завърши медицина. Това не ù попречи да бъде чудесна майка, домакиня и съпруга.
Животът им беше спокоен и щастлив, колкото и банално да звучи това. Те си го направиха такъв. Вървяха през него влюбени, усмихнати, винаги хванати за ръка. Благодарение на това, когато ги застигна най-голямото нещастие на света - да загубиш дете - те оцеляха.

Срещнах ги вчера на една оживена улица. Трябва да са вече 70 годишни. Вървят на два метра пред мен. И сега изглеждат добре - както могат да изглеждат двама души, добре грижещи се един за друг. Той се е смалил, косата му макар и съвсем бяла, е все така гъста. В нея нищо не напомня за онова 20-годишно момиче. Може би, донякъде, прибраната на хлабав кок коса. Вървят в синхрон, хванати пак за ръка, раменете им се докосват.

Техният свят (да, те имат такъв) прилича на оазис сред заобикалящата ги тълпа.

Чух една жена, минавайки край мен, да казва на някого: "Виж тази двойка, колко са възрастни, а как се държат за ръка..."