автор: paramour

Червената луна сияеше високо над затихналия град, сякаш викаше своя покровител в търсене на следващата жертва! Яркото пълнолуние беше обзело душите на хората и всяваше срах в тях. И с право! В такава вечер "Той" винаги излизаше, за да се храни. Без изключение. Но гладът му растеше! Миналия месец 3-ма души бяха изчезнали, а този още 4. Някои мислеха, че двойното пълнолуние - 2 пъти за един месец, ще утолят глада му занапред, и грешаха...

Времето бе облачно. Луната не можеше да се види с просто око... Досега! 2:37 . Тя едва показа част от кърваво-червеното си тяло, но достатъчна, за да го пробуди!
И "Той" се събуди! Мирисът на плът го изпълваше с непореодолимото желание да я вкуси! "Той" я надуши. Тя беше близо. На около седемнайсет. Можеше вече почтида я усети в устата си - висока, руса! Без страх? Явно бе нова. Мусколите му се стяха и отпускаха. "Той" дишаше напрегнато. Нямаше търпение да я достигне, а тя вървеше спокойно по пътеката в парка и не обръщаше никакво внимание на кървавата луна, която сякаш я сочеше с костеливия си пръст и крещеше "Тя ще е! Това е новата му жертва!"
Момичето вървеше уверено. Не бързаше за никъде. Изведнъж пред нея се появи тъмна сянка. Тя почти видя силуета пред себе си, но луната като на магия се скри зад облаците и прикри лицето на непознатия. Все пак забеляза дългия шлифер и шапката, която непознатият носеше. Момичето спря. Ясно изразените, красиви черти по лицето й придобиха уплашен вид. "Той" й проговори с почти човешки глас:
- Не е ли малко късно за разходки в парка - тя чуваше тежкото му, по-скоро тягостно дишане, което повече му пречеше отколкото помагаше - Момиче като теб може да пострада в така тъмна нощ на такова странно място. - той се усмихна.
Макар че луната не се виждаше от облаците, момичето видя белите му зверски зъби. Приличаха повече на вълчи, отколкото на човешки. "Той" почуства сърцето й. Туп, туп, туп, туп... Виждаше страха в очите й.
- Няма ли да крещиш?! Искам всички да знаят, че и тази вечер ще се храня! Ха? Колкото и бързо да бие сърцето ти, то е доста спокойно в сравнение с другите!
- Ти си вампир?! - със срах примесена с ярост изкрещя момичето - Баща ми ми е разказвал за такива като вас. Чела съм хиляди книги и дори изгубеното евангелие в което църквата казва как да се преборим с демони като вас! Върви си, Демоне, или изпитай гнева на всемогъщия Господ Бог - и с тези си думи тя извади от чантата си кръст и шише със светена вода.
- Не грешиш! Не Демон - Дякон, Дякон Алексевич на вашите услуги. О!? Донесли сте ми вода :)! Но за съжаление съм трезвеник. А колкото до всемогъщия господ - той е решил, че вие заслужавате вечен живот като създание на мрака. - едва бе завършил изречението си и Дякона се нахвърли вурху нея като прегладнял вълк върху ранена газела.
Луната отново се показа през процепите на облаците. Щеше да има още жертви. Мъж на около 30-тина години със дълго сако и шапка приближаваше парка. Изведнъж усети странна студенина и спря. Поогледа се, не забеляза никой, но не продължи. Облаците прикриха част от луната и сега тя осветяваше само ъгъла, от който се показа Дякона. Единсвено панталона му беше останал, а "Той" бършейки кървавата си ръка от високите си и здрави гърди с един мощен скок измина 3-4 метра и захапа врата на поредната си жертва...
Но тя не бе последната.

PARAMOUR