автор: jelyaznovski

Като влязох за първи път в кръчмата, мъжете млъкнаха
Почувствах се още по-чужд. Седнах зад кафето си, а един се обади от съседната маса.
- Ти от кои си, бе момче?
Погледнах го - може да ми бъде син. Значи се закача или другите са го накарали да се заеме с разузнаването и се смущава, защото е неопитен.
- Защо питаш, бе дядка? - отговарям с въпрос в същата стилистика.
Позасмяха се на съседната маса, поканиха ме. Първите ми думи : ябанджия съм... май също се харесаха и така тръгна. Разказах им коя къща съм купил, как я ремонтирам и други такива...После почерпих и станах да си ходя.
Обаче уж ме приеха първия ден на масата, а си останах ябанджия. Е вече не млъкват като вляза в кръчмата, но още по-лошо - все едно че вятърът е отворил вратата. Играят карти, в това безработно време какво друго да правят. Но мен не канят. Никой не е пожелал поне една лимонада да ме почерпи. Трябва да има някаква причина.. Брех, мама му стара, какво става?
Хванах една вечер за яката Голям Ветко и му викам:
- Комшу, няма да те пусна, докато не ми кажеш какво става в това село. Никой не ме бръсне за слива. "Добър ден" най-много да изкарам по улицата и то като кисела краставица. В кръчмата не ме броят за мъж, една ракия нито са ме почерпили, нито позволяват да почерпя. Казвай сега какво става.
- Абе, бачо Михале, ще ти река, ама няма да се сърдиш...
- Няма!
- Е щото си журналист, за това.
- Чакай, чакай. Че какво като съм бил журналист.
- Страх ги е хората...
- От какво ги е страх, бе Ветко.
- От телевизия, от радио. И най- много от вестниците.
- Ами аз какво общо имам.
- Ами страх ги е да не ги нарисуваш нещо...Щото нали виждаш каква е помия, какво е чудо.
Замислих се.
- Казвай им, че не съм журналист, а публицист.
Голям Ветко клепа, клепа, не му ясно какво точно да прави.
- Това пък какво е. Каква е разликата...
- И аз не знам. Просто им казвай така...
- Добре.
Вече ми казват "Добър ден".