автор: miglena

Небесна раковина ми дари седеф да изрисувам спиралата на взора ти ...

Откъде да започна?
Може би – от бълбукащия ритъм на шаманските там-тами, за които „там” отмерва приливите на бездиханните вълни на Хадес, а „тук” следва стъпките на лунната пяна до извора на желанията. Преди да е имало огън, от който сенките да затанцуват по стените на пещерите, раждайки първите театрални постановки на митологичното въображение. Когато Земята се превъплъщавала от Океания в Ледена Кралица, за да се въздигне до върховна богиня, поделяща трон с лъчите на слънчевия животворец ... с цвят океанско-зорнисто синьо ...

И когато биде Огън, и ловкостта на ловците започна да расте с всяко равноденствие, и дланите им се учеха да извайват камък в остриета, и храна достигаше все повече, и жените започнаха да се кипрят с кожи, познанието за Любовта им бе дарено в допълнение към инстинкта за продължаване на рода, за да отпочне да еволюира и душевността. В какво ли не превръщат оттогава клетата Любов. Които я имат – в радост, райско усещане, оди, песни и танци, които я нямат - в злоба, завист, омраза, насилие ... с надежда да я получат ... с цвят розово-лилаво-сърдечно-синьо ...

А когато жестовете започнаха да недостигат, нишката на Словото отпочна да плете паяжина след паяжина, в която чувства, воля и разум се втъкаваха – за драперии от романтика, за вериги на робство, за люлки на епоси, драми и поетика, за бесилки ... Музите заизбираха своите жреци, вождовете се запревръщаха в пълководци, селата се заобединяваха в области, племената – в племенни съюзи ... безумното кърваво-синьо все повече обагря спиралата на така наречените цивилизации ...

Отвъдно на тактовете на Хронос, извечни и истинни божествени и вселенски послания достигат до земляните чрез Музиката ... Дъгоцветно-синьо, най-сияйното и чистото и възвишеното и свободното ...

Пшеницата понякога е достатъчно, по-често недостига. Свещенослужители умилостивяват божествата с жертвоприношения. А те – дали недоволни от начина, по който човеците приели техните дарове – Огън, Любов, Слово, Музика, Пшеница – дали назабавлявали се в това измерение, все повече напускали земните си превъплъщения в горски духове, нимфи, гномове, феи, орисници, и все повече се издигали в небесата ... а хората започнали да строят кули и камбанарии и минарета, по които - поне молитвите им - да достигнат до тях, да създават еднолично управлявани от богоравни владетели империи, да търсят обяснения на божествените тайни, учели се да летят на крилете на въображението до началото, центъра и края на Вселената, а тя е безкрайно-спирално-синя ...

И незнайно как, и върховно МАГИ-чно, може да се отразява цялата в очите ти, Любов моя, Синева ненагледна ... неотразимо-синьо ...

Останалото е без-словесен, прогарящ ме цялата, наяве и насън, блуждаещо-син огън в ритъма на музика, която чувам само в обятията ти, заглушаваща всички други гласове (разумни аргументи, ежедневни тревоги за хляба, лъжи, зависимости, заблуди, сухи схеми от кухи сценарии) – карнавал на благоденстваща, винено-синя феерия, в която умирам и се прераждам с всяка пулсация на сърцето, което необяснимо защо, но така се случва, че по волята на Сияйните Сили и по мой съзнателен избор ти е дарено за твой там-там от сътворението до взрива на видимите и незримите светове, сега и отново ...

Къде завършва тази приказка?
Дали на ръба между живота и смъртта ... там, там, там, където всъщност ти и аз и всички магьосници сме си у дома. Или между точките на всичко и нищо не означаващите .м.н.о.г.о.т.о.ч.и.я.

Или там, там, там, където се сливат:
Измислица и истина. Откровение и маска. Сцена и зрители. Романтика и жестокост. Свобода и обвързаност. Има ли значение? Щом съм я ословесила, приказно живо-синьо Е. В спирала.