автор: sinner

....На Дени /сестричката ми/, с много обич,
и на всички жени, които се борят
и запазват някъде облика на малките момиченца....


Когато - тогава...
Безмилстно те смачка горчивата, натрпчива миризма на града и те удари слузестото тяло на разложението в крайния квартал, когато правиш дълбок поклон на някого от каймака, а джоба му се оригва от преяждане....
Бакшиш?! - естествено... малко...
Колкото - толкова -
за цигари и такси след полунощ...
и после тягостното мълчание на стените в квартирата
блъскащите капки в банята
объркваш се, оплиташ се в отражения и се затягаш докато се задушиш в собствената си умора
откъсваш се и се потапяш в блаженството на леглото.
Миризмата на възгланицата те упойва, не можеш да мислиш, не искаш да мислиш - само почивка....
Дори не чуваш дрънкането на колите по паветата на "Цар Борис ІІІ"

Събуждаш се от скърцането нат трамвайни колелета върху релсите - новият ден - всичко по старому... Безизразно те гледа града и секва всеки порив за усмивка. Впива се в кожата ти посивяваща от умора... Напрежението пулсира в очите ти - как ти се плаче...
Гласът ти преграква от нямо крещене
Ушите ти пищят! Хиляди въпроси - никакви отговори!
Търсиш причината за всичко около себе си - няма никой, няма нищо - причината не е около теб, тя е в теб - защото ти си
Едно малко момиче ...
Което трябва да се превърне в една малка жена, за да оцелее в този безмилостен свят, сред овациите на демоничните душици намигащи в хората с които се сблъскваш....
Може би има начин, може би има причина израстването да е свързано с падение....
Оцеляването с приспособяване - винаги е било така.... е не ти харесва, и това е хубаво, защото още си малко момиче... защото още пазиш красивите думи извезани в речника на детството ти. Защото още пазиш топлите майчини ласки, съхранила си ги и живееш с тях.... - но трябва да пораснеш. Изведнъж. Трябва да се отскубнеш от ложето на спокойствието, подреденият живот, задоволеността на всичките ти житейски потребности. Ти порастваш и те се променят. Това е! А ти си само малко момиче...

Когато бях малко момиче, не ми харесваше света и сега не ми харесва
Създадох си свой и там си живея /от време на време/ когато ми се прииска отново да бъда малко момиченце, в кожата на една малка жена, приспособила се към света на изящно лукавство и безразличие, на бездушие и празно ежедневие...
Не си съгласна? И аз не бях!
Качих се на един облак и реших, че този свят трябва да бъде опитомен , но не -
Света опитоми мен... с цялата си техника и технологии, се превърнах в един строго регламентиран човек, с график за всичко - дори за времето в което отивам да видя едно малко момиче, което бях преди....графици и таблици, изчисления - изчислих си дните, въздуха, погледите, усмивките, /тези измислените пред огледалото/ изчислих си изреченията, ударените и неударени гласни, жестовете, вдигането на вежди, вятъра - разрошените коси, крачките към някъде... изчислих си минутите за откровение, изчислиха ми минутите за живот....
Извън мерните единици и всякакви алгоритми и сметки остана онова малко момиче - запазено, чисто, плачещо и обичащо, емоционално и развълнувано, вдъхновявано от всяка струя мълчалив живот, който пробягва по розовите му страни... онова малко момиче, което бях аз е там, и аз знам къде е, и често се връщам при него, за да ми припомни извън мерните единици как се обича и как се прощава, и как се отдава усмивка, за да усмихнеш някого, и как се отдава любов, за да диша в някого...

Отдели си една малка стаичка в някой от коридорите на твоето съзнание - запази там онова малко момиченце.... защото е почнало да се превръща в малка жена....