автор: lisiza

На Стойко му излезе прякор сватята. Събираше се с приятелите си в просторната си квартира, цяла къща с малък двор и не пропускаше да ги запознава с хубавите състудентки. Тези запознанства не продължаваха повече от две три вечери, но една двойка се ожени
за изненада на него и самите тях. Оттогава нито един купон не започваше без него.
Момичетата много се заглеждаха в него, в сините му тъжни очи. Умееше да разказва, да се прави на самотен и изоставен. Жалваше се, че не може да се справя с домакинството в къщата, че не може да си изчисти и сготви. Хващаше някоя наивница да й покаже кое къде е, а тя престъпила веднъж прага на кухнята му, веднага си намираше работа. Особено с прането, беше майстор. Невинно питаше как да си изпере по-добре ризите и след час, прането висеше на двора, на печката нещо се вареше и той се беше сдобил с гадже за известно време. Ако му хареса, ако го харесат. Изглеждаше да няма претенции.
Но се влюби неочаквано за момиче, което не подхвана нищо в студентската му квартира. Живяха дълго, дори се заговори за сватба, докато не се разбра, че чакат бебе. Връзката им обаче се разсъхна, приятелката му се изнесе и си замина в София, а той без да се дипломира се насочи към Пампорово. Курортът на големия туризъм, както казваше на приятелите си.
След време в един бар се сблъска със друга своя състудентка. Беше сервитьор там, да натрупа малко богатство преди да завърши. Момичето си припомни, че не беше завършил, с цел да се помотае по големите курорти и да види свят. Зарадваха се един на друг, не се бяха виждали повече от пет години. Той я вкара в бара без куверт, сложи я на най-хубавата маса и тя се зачуди, откога нейния колега е станал толкова щедър. Отговора не закъсня. Донесе й голяма чаша с коктейл и без да я пита как е, какво е правила през тези години каза:
- Хайде, да се вземем!
- Чакай,...- Момичето се задави.- аз съм в София, ти тук на Пампорово?
- Какво пречи. За сърцата, които...
- О, не ми говори за сърца и любов...ние си бяхме само приятели, нещо бъркаш...
- Нищо не бъркам! Нали си още в София?
- Да, но какво от това – Все още не разбираше.
- Ще се вземем. Ние сме си лика-прилика. Аз имам пари, натрупах доста, - Намигна й доверително. – а ти си там в големия град. Имаш добър вид, респектиращ. Жена за бизнесмен като мен.
- Ти, бизнесмен! – Тя отново се задави, а погледът й попадна на протърканите му обувки.
- Добре ще си живеем, както кажеш, аз съм съгласен. – И огледа преминаващата сервитьорка.
- Имах поздрави за теб, а ти ме застреля с тази женитба! Знаеш ли кой те поздравява?
- Кой? Някой от приятелите от колежа?
- Да. Роси.
Очите му останаха студени. Не знаеше, че двете са приятелки, но годините ги бяха разделили, а с това и споменът за момичето, от което очакваше бебе бе избледнял.
- Откъде се познавате с Роси?
- Всъщност работим заедно, съдружници сме.
- Двете?- Наостри уши, още не разбираше.
- Да. Завърших Икономическия, а с нейния английски основахме фирма за преводи.
- Сигурно печелите добре? – Стана много внимателен.
- Тя се занимава с преводите, а аз реализирах наследството й! – Изчака реакцията му, но той сякаш се бе парализирал.
- Получи земи от дядо си, след връщането им...- Продължи да се забавлява тя.
- Сега ще се появи и чичо от Америка! – Опита се да се разсмее.
- Да. Замина. С мъжа си. Ето виж картичката. Тук пише и за теб- Тя извади лъскавата картичка и се постара да е оживена. Не можеше да е на мястото й, но тя заслужаваше уважение, - Да й пратя ли нещо от теб? – изписа най-безгрижната усмивка на лицето си.
- Да. Тръгвам със следващия полет!
- А София?
- Ще изчака! Сега трябва да науча английски.- И прегърна първата англичанка, застанала на бара.
Сватята си знаеше работата. Но за сега оставаше сам.