автор: vitoriovitalis

От три месеца някакво непознато момиче се обаждаше на Вито по телефона във Фила. Първият път беше следобяд - когато в новия апартамент беше останал само той. Приключвайки странно увлеклия го разговор, Вито светна лампата в хола и чак тогава забеляза колко дълго време е изтекло.
Момичето продължи да се обажда и в къщи като че ли започнаха да свикват с необичайно продължителните разговори. Когато семейството гледаше телевизия в хола, където е мястото на телефона, Вито промушваше шнура и слушалката в антрето и бъбреше до късно, изправен до стената. Най-сетне, с много увещания и колебания, тя си каза името – Камелия. Беше краят на пролетта – последната пролет в основното училище, което Вито завършваше през тази година.
Но точно тогава той пък започна да се заглежда в друго момиче, което стоеше на предния чин – Маргарита. Определено това беше най-красивото момиче на целия випуск, също така както и Вито беше най-силният ученик на същия този випуск.
Нещата с телефонната Камелия се развиваха и двамата си определиха среща - в градинката около Паметника на Континенталната Армия. След училище Вито и няколко приятелчета, които го съпровождаха уж за кураж, а всъщност – водени от нездраво любопитство, седнаха в една беседка, скрита под големите белостволи чинари близо до уреченото място. Планът предвиждаше да се изчака пристигането на непознатата и да се отиде само, ако тя си заслужава. Ако излезе някой крокодил – да се чупят.
За беда в уговореното време няколко техни съученички, между които и Маргарита, започнаха един от безконечните си разговори, преди да се приберат по домовете - точно на ъгъла, уговорен с Камелия. Срещата се провали и момичето повече не се обади.
На бала, организиран по случай завършването на годината, и Маргарита разочарова малко Вито. Тя се появи с голямо закъснение в училищния стол, облечена в някакъв претенциозен тоалет. Върху тъмната рокля, ушита от несгъваем плат с втъкани в него брокатени нишки, беше нахлузила нещо като младоженческо було, ушито от материала, с който обикновено правят пердетата. Тя непрестанно влизаше и излизаше от салона, шушукайки си нещо с Роси – приятелката, с която седяха на един чин.
Вито стоеше гордо изправен в един от ъглите, заобиколен от верните си другари. Все пак именно той беше произнесъл словото от името на завършващия випуск пред събранието. Целият предишен следобяд беше отишъл за разучаването му наизуст. Седнал на една пейка край езерцето на гърба на Паметника, Вито старателно прелистваше малките правоъгълни листчета, изпълнени с ясния и открит почерк на баща си. Той беше употребил на няколко пъти в словото една непозната дума, която за случая му се струваше крайно неуместна и дразнеща – поприще. Във всеки случай не беше я срещал често в книгите и вестниците, а се смяташе за начетено момче.
Но вечерта баща му остана непреклонен и Вито с тревога поглеждаше лицата на родители и учители всеки път, когато я произнесеше. Никой не показа с нищо нито укор, нито удивление, а накрая всички дружно изръкопляскаха. Вито получи за награда най-дебелата книга.
В края на бала Роси се приближи до момчетата и ги покани на купон у тях. На другия ден следобяд целият клас се събираше пред Народния театър, когато Вито видя да идва Маргарита – и сърцето му трепна. Този път тя беше облечена съвсем семпло - в яркочервена рокля с голи рамене и колена.
Вечерта тя танцува само с него безброй пъти едни и същи блусове, които се въртяха на единствената магнитофонна ролка. И всеки път те се приближаваха все по-близко един до друг. Вито усещаше живото и необикновено гъвкаво тяло на момичето и внимателно го притискаше все по-силно към себе си. В края на всеки танц те се отдръпваха в полумрака и отпускаха ръце, загледани към ъгъла, от който идваше музиката. Щом започнеше новият блус, момчето кимваше с глава, правеше крачката, която временно ги разделяше, и двамата започваха отново същата игра.
Роси живееше в малка едноетажна къща съвсем близо до Витови, а Маргарита – доста далече, в самия център на Фила. Късно вечерта той изпрати първата си любов и се прибра обратно пеша по трамвайната линия почти в полунощ - приятно изморен, но безкрайно щастлив. Маргарита му беше признала, че тя е била Камелия – момичето, което се обаждаше по телефона.