автор: papacot

Докато наслука избирах с протягане
номера стар на китайката млада,
негърка на вратата почука, падна и…
(Всеки луд с корена си по пладне)…

Една такава – отвътрешна рима –
с ритник и синкоп ме гътна под масата.
“Вземи ме, бе!”, вика, а аз съм неуязвим –
като капка масло над водата на страстите.

Вътре съм вече, но навън ми е тялото.
Такова – обречено. И недовършено.
Свършиха слънчевите батерии. Вяло е.
Но се мъчи през облак да свети и кърши се.

И грейват фантазии, илюминации.
Протяжно реве някой с моя релеф.
Моята крепост е моята нация!
А негърката умира от кеф.

“Луд си за връзване!” – звънва китайката,
избрала наслука връзката с мен.
Глобално е затоплянето ми, майко,
в този (заради римата) ден.

И пиша нескопосно стихотворение
за жената на моя заминал живот.
Не че я има, но може и тук да е –
в гардероба. Или под леглото.