Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pts2grimm
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13994

Онлайн са:
Анонимни: 428
ХуЛитери: 1
Всичко: 429

Онлайн сега:
:: NadiKa

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПтиците
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Звукът от двигателя идва отдалеч. И глухо. Плъзга се по външната страна на стъклата и вибрира в подметките ми. Оттук, облегнат на задната седалка, виждам гърбовете им, ръката на Горан, протегната към седалката на шофьора и отпуснала длан на сантиметри от врата на Селим.
Горан е много висок и коленете му се издигат почти до жабката, опънали сивия панталон. Ръката му е гладка, без косми и с бяла кожа. Ноктите му са тесни, обгърнати от кожа, като чашка. Такива пръсти имат цигуларите. Възглавничките от вътрешната страна са изтъркани с едва забележими трапчинки, сякаш е държал ръцете си прекалено дълго под топлата вода. Погледнат оттук Селим прилича на момче. Косата му е гъста, със ситно сплетени къдрици и добре оформен череп, гладък като яйце. Селим е приятел на Горан, който виждам за първи път. Предполагам, че ги е събрало увлечението по птиците. Онези хора, въоръжени с бинокъл, карти, здрави обувки и бермуди в цвят каки, които обикалят горите и катерят чукари, за да заснемат рядък вид крилато и после да го опишат в тефтери, да му сложат номер, да му разчертаят маршрута, да фантазират полета му. До мен Горан е оставил фотоапарата си, в черен калъф, върху който се поклаща нещо като сувенир. Жълта плюшена играчка във формата на пиле. Ръката на Селим се отлепя от волана и пуска радиото. Тясното пространство гръмва с гласа на говорителка, която сериозно съобщава „Разследването продължава...” Не успяваме да чуем продължението, защото Селим сменя станцията и колата се изпълва с нервно пиано. „Вивалди?”, казва Горан с полуобърнато към шофьора лице. Селим вдига рамене и продължава да движи копчето на радиото в търсене на нещо по-подходящо. Избира някаква повърхностна мелодия от онези, които слушат тийнейджърите и клатят глави в някакъв строг ритъм, до пълно оглупяване. Виждам дланите на Селим, обгърнали волана, потрепването на неговите пръсти, къси и месести, едва забележимото опъване на кожата в челюстта, впила се здраво зад ухото, извивката на рамото му, някак прекалено стегнато под тениската, и дори бузата му, неравно избръсната, с гъсти косъмчета, които правят лицето му да изглежда обрулено. Дясната половина от лицето на Селим, лявата буза на Горан и сивата линия на шосето, пусто в този ранен час пред нас. Опитвам се да се протегна и отпусна, докато стигнем. Слагам ръка върху очите си и ме лъхва миризмата на моето легло, на моята въглавница, и на съня, който все още се мержелее под клепачите. Плъзналият се под нас сух път, който гумите захапват и изхвърлят с тежестта си чакъл и камъчета, които удрят бронята отстрани, тихият звук на радиото, с монотонния ритъм на някаква мелодия, дишането на Горан, черната коса на Селим, очите ми се затварят и потъвам, докато стигнем.
Само преди час тя стоеше на сантиметри от лицето ми, с вид на човек, взел много важно решение. Зениците й ме проучваха, така, сякаш ме вижда за първи път или чертите ми са се променили само за една нощ. Нещо средно между ужас, изненада и гняв, който всеки момент ще изригне. Сцена, достойна за сапунена опера. Той се събужда, а тя, още преди да е отворил напълно очи, му съобщава, че го напуска. Следва обаждане по телефона, кристалният й глас в слушалката, с подчертано добре артикулирани фрази, които аз на всяка цена трябва да чуя. После моята изненада, която опитвам да прикрия с нещо средно между болка, безразличие и фалшива мъжественост, която трябва да ме предпази от това да не се срина и падна, мелодраматично, на колене. После фигурата й, изтъкана от резки движения, докато отваря гардероба и с рязко движение хвърля върху спалнята рокли, панталони, ризи, блузи, бельо, метнато с театрално самонаслаждение върху дрехите, като последна крехка съчка в лумналия вече огън. Моето нервно обикаляне от стая в стая, с надеждата да не я виждам, нейното нарочно преследване, уж невинно, но отявлено пречкане по пътя към банята, после балкона, после кухнята. Косата й е разрошена от съня, очите все още мътни, по брадичката е застинала тънка следа от слюнка. Дали не бълнува? В шкафа намирам отворена бутилка уиски и рязко надигам шишето към гърлото си, докато ми се доповръща. Ударът на уискито в небцето, изтръпването на езика, горещото и тежко плъзване на алкохола по хранопровода, кухия плясък в корема, подкосяването в коленете. Нито една жена не може да постигне този ефект. Таванът пред вдигнатия ми поглед се завърта, шумовете заглъхват, а фигурата на жената изтънява. Чувствам трепване на мускулите на бедрата, рязка болка в слепоочията преди втората глътка.
После хората, които тя нарича роднини. Някаква дебела жена, която в нашите добри времена тя наричаше гальовно „леля Хулия”, а аз допълвах наум „... и писачът”. Лелята ме заглежда високомерно и с едва доловимо съжаление, после погледът й придобива съчувствено изражение, даже виждам как иска да ме погали по рамото, да ми каже нещо като на „голямо момче”. А аз отпуснал замаяно от алкохола тяло в първия стол, който ми се изпречи, с клюмнала глава и сълзи, които толкова ме е срам да призная, но едва преглъщам. Представям си нервното им обикаляне из къщата, да не би да са пропуснали нещо, разминаването по коридорите, чувам обръщенията им „мила”, после „миличко” и чувствам отвращението да се надига от слънчевия сплит, а после краката ми сами ме отвеждат до мивката, където изплювам уиски, слуз и безмерен, нечовешки гняв, като вик, който досега съм стискал между зъбите. После чувам потракването на ключовете, токчетата от обувките им, които стрелят директно в мозъка ми, затварянето на вратата с трясък, от което цялата сграда потрепери. И вече бе мой ред. Студена вода по лицето, четка за зъби зад устните, хладен душ върху изтерзаната ми кожа, шляпане по пода към телефона и гласът ми, уж овладян, „Горане, тя ме напусна...”. Мълчанието на Горан в слушалката, дългото отпускане на дъха, даже си го представям как стиска апарата силно, докато тези пръсти с тесни нокти побелеят, после отговорът му и после сънят. На задната седалка на колата му, с фотоапарат, сувенир жълто пиле върху калъфа, и този неочакван Селим.
„Трупът е намерен от случайни хора в парка и веднага е уведомена полицията”, чувам женският глас от радиопарата и преди неизбежната следваща фраза „Разследването продължава” стреснат отварям очи. Сякаш не е минал и миг. Ръката на Горан все още е облегната на седалката на Селим, който едва забележимо се усмихва. Изправям се бавно с болка в гърба и светлината рязко нахлува в съзнанието ми. Започвам „на чисто”, си мисля и ми иде да се разсмея. Защото е смешно, по дяволите.
Горане, от утре се обръщай към мен с Леонсио, казвам и хрипкавият ми смях изпълва сякаш целия пейзаж, докато го напръска с уиски и горчивина. Горан се обръща към мен и виждам в ирисите му закачливи пламъчета.
„Стига, пич, тя ще се върне” изрича, а аз продължавам да се смея, докато остана без дъх.
„Сапунка”, казвам, между накъсаните изблици вече съскав смях и болки в корема. „Сапунена опера, пич”.
Пристигнали сме. Горан сваля колана си бавно, после в някакъв сякаш уговорен синхрон и Селим, заедно отварят вратите, Горан изтяга крака, точно като някоя голяма птица, оттук не виждам раменете и главата му, Селим се обляга на колата и поема дълбоко дъх. Изглеждат като току-що пуснати от клетка пауни. Очаквам всеки момент Горан да разтвори опашка с едно огнено око в нея и заслепи целия легнал в краката ни пейзаж. Бавно се надигам и аз, и пристъпям в хладния и свеж въздух навън. Усещам виене на свят, а Горан ми подава ръка, за да не падна. Кожата му е мокра и хладна, сякаш излиза току-що от прегръдка, изморен, успокоен и някак смален. После ръката му се присяга към задната седалка и в широката му длан хлътва жълтото плюшено пиле, с все черния калъф на фотоапарата. Колата изписуква зад нас, алармената система се задейства и ние потегляме по стръмната пътека между скалните отломъци наоколо.
Тихо, ми казва Горан по едно време, докато се опитвам да се нагодя към ритъма на походката му. Селим върви пред него и от време на време виждам поклащането на раменете му, гладкия му гръб, задника, като на негър, заоблен, атлетичен и прекалено висок.
Не ми достига въздух и намалявам темпото. Горан е спрял да ме изчака, а аз му махвам с ръка да продължи. Пред очите ми се въртят искрящи звезди – от глад или уиски, едва разтварям гръдния си кош, за да поема въздух. Отново заспивам, свлечен върху твърдата земя, по която щъкат мравки върху изгниващи листа.
Чувам гласовете им отдалеч, по-скоро шепот. Гласът на Селим е неочаквано топъл. Преобразен от пространството или друго... Унасям се, и в просъница виждам отново Хулия, по-скоро я чувам как обгръща с миризмата на сладникавия си парфюм тялото ми и изсмуква с пухкавите си устни последния, останал в дробовете ми, въздух. Сънят е сладникаво отмъстителен, почти извратен. Хулия е гола, открила безсрамно изпотената си поркокалова кожа, усещам миризмата на мишниците й, и лоното, което ме привлича и отвращава. И себе си, почти изтънял в тази картина, като безпомощен, отдавна изтъпял нож. Пълен кич, долавям нещо като строго „аз” в ухото си и се будя рязко. Разтърсвам глава, за да прогоня лепкавата картина и се оглеждам за Горан и Селим.
Чувам гласовете им и доколкото е възможно тихо се опитвам да ги приближа. Между дърветата някъде далеч пред мен виждам фигурите им. Близо са един до друг. Оправят фотоапарата? Не. Говорят. Горан държи ръката на Селим, който ласкаво е наклонил чело към рамото му. Спирам и отвращението от съня ми се връща още по-горчиво. Чувствам се като момче, хванато да надзърта в женската тоалетна. Като хлапак, който стреснат от неочакван шум, скрива срамното списание с голи жени под одеалото. Затаявам дъх, а ми си иска да изкрещя. Да се спусна между тези две тела, неочаквано нежни, неочаквано живи на фона на гората, и да ги разтърва, както се разтървава куче и коте. Но не го правя...
Истината е, че се чувствам като далечна леля. Остаряла, побеляла и надебеляла. Обръщам гръб и тихо, почти приведен се връщам към колата. Паля цигара.
И ги чакам да се върнат. Трябва да попитам възможно най-небрежно „Мога ли да видя снимките?” Или вяло просто да кажа „Горане, много ми е зле, пич...”


Публикувано от aurora на 17.07.2009 @ 13:16:15 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.05.2022 год. / 01:51:52 часа

добави твой текст
"Птиците" | Вход | 3 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Птиците
от Rhiannon на 05.08.2009 @ 23:45:02
(Профил | Изпрати бележка)
Главният герой го усещам наистина много самотен и в абсолютно настъпано настроение на фона на волните птички Горан и Селим, които въобще не ги вълнува тракането на токчета по теракота. Представям си го легнал по корем на земята с разперени ръце, а другите двама гледат пухкавите облачета в небето.
Добра илюстрация на това, че докато един е ужасно нещастен, други са щастливи и им е леко. Кръговрат някак си.


Re: Птиците
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 06.08.2009 @ 18:02:51
(Профил | Изпрати бележка)
Да, безкраен...
Радвам се да те видя! И благодаря за отзива.

]


Re: Птиците
от joy_angels на 18.07.2009 @ 09:53:25
(Профил | Изпрати бележка)
Толкова силно усещане за детайла имаш, при това комбинирано с чудесно чувство за ритъм.
Поздрави, Тиранозавър! :)))


Re: Птиците
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.07.2009 @ 09:25:11
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за търпеливия прочит и отзива!

]


Re: Птиците
от mastilo на 17.07.2009 @ 14:23:42
(Профил | Изпрати бележка)
Стелт - или Тиранозавър в полет. Кеф! По-късно ще коментирам, нали може?


Re: Птиците
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 17.07.2009 @ 14:43:38
(Профил | Изпрати бележка)
Имам ли избор...-;)
Back to reality по Еминем...
!

]