автор: Ju

Гледам го и му завиждам. Не благородно. Щастливи хора.
Бедни, с едни скъсани гащи отгоре си, и пак пеят по цял ден, и се хилят на туристите, които ги оглеждат със смесица от недоумение и страх. Има и известна доза презрение. Това е отношението на привилегирования.
Явно е въпрос на гени, каквото и да ми говорят, защото те навсякъде по света са все такива. И децата им същите – голи, мръсни и здрави, напук на всичко. Така се раждат и не познават друго.
Циганското лято тук е целогодишен сезон. В началото ми изглеждаше екзотично, чуждоземско, сега ми е само тежко. За мен. За цивилизованите и образовани хора. Това безгрижие е непостижим лукс за нас, дори в детска възраст. Самоусъвършенстваме се, само мотивираме се, само залъгваме се. Не става. Тук животът няма утре. А нашето възпитание е вкопчено в идеята за бъдещето.
Питието ми пристига във висока, изпотена чаша, ледът почти се е стопил. Жегата е смазваща дори нощем.
Успокоявам се, че е до гени. Нищо не мога да направя по въпроса, освен да наблюдавам. Отпивам. Киселее, прекалили са с лимона.