автор: Ju

Само още един поглед. Все едно пътуваше назад във времето. И към себе си.
Даваше си сметка, че може би за последен път виждаше точно тази гледка - обрамчена като снимка от прозореца. Този пейзаж щеше вече да съпътства нечий друг живот и да изпълва тихите стаи с неизменното си присъствие. Но сега не бе готова да мисли за това, не още.
Стаите се смалиха пред очите й, опразнени от мебелите, таваните се снишиха, заприличаха на кухи черупки, с по-светли петна на местата, където преди лежеше килимът и висяха картините. Животът й от изминалите почти три години се побра в общо девет кашона - опакован, надписан и подреден в средата на стаята. Дрехи и обувки, загубили цвета и очарованието си, и отдавна прочетени и забравени книги.
Дори гледката от терасата, мълчаливата й компания денем и нощем, изглеждаше вече различно. Превръщаше се в минало. Преди светлината бе някак по-ярка, водата по-синя, а вятърът разнасяше сладостно ухание. Днес всичко изглеждаше мътно, сивкаво и размазано от влагата под клепачите й. Но тя продължаваше да гледа в мазохистично желание да запомни всеки дребен, незначителен детайл. Да усети и изживее цялата болезненост на раздялата.
Скоро щеше да се стъмни и да пуснат уличното осветление, което винаги смущаваше съня й. Така и не свикна. Вече не се налагаше. Движението долу бе стихнало и тротоарите бяха пусти. Запечата този безмълвен миг „Щрак!” - още един спомен. Вдиша дълбоко аромата на влажния въздух и затвори очи, за да го запомни по-добре. Свеж напролет и наесен, с едва доловим дъх на мухъл през лятото и кристално чист зимно време. Опакова и това усещане.
Имаха една единствена снимка за спомен за цялото това време. Те двете, седнали на пейка, с погледи вперени в обектива. Тежеше й повече от целия останал багаж.
Беше ли щастлива? Щеше да разбере някога по-късно.